Нещо, дето се гърчи
- Автор: Удхаус П. Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нещо, дето се гърчи». Краткое содержание книги:
— Ти ме изненадваш!
— Не се ядосвай. Тъкмо ще можеш да оплюеш новия й роман.
— Това и смятам да направя — мрачно се съгласил Роналд, като си спомнил мъките в кабинета й от първа до седма глава.
— Но междувременно е за предпочитане повече да не се срещате. Ако питаш мен, най-добре ще е да хванеш нощния влак и да изчезнеш, без да се сбогуваш с нея. Има един чудно удобен влак — онзи, с който превозват млякото и който ще те достави в Лондон в седем без четвърт.
— Кога тръгва?
— В три и четвърт.
— Ще го взема.
Настъпила пауза. Робърта Уикъм пристъпила напред.
— Роналд! — нежно издумала тя. — Такава си душица, дето не ме издаде. Страшно ценя този ти жест.
— Няма за какво.
— Иначе щеше да избухне невъобразим скандал. Боя се, че мама би ми отнела колата.
— Това би било ужасно.
— Много бих искала да се видим пак в най-скоро време. Другата седмица ще дойда в Лондон. Искаш ли да обядваме заедно? А след това ще отидем в Хайд Парк или някъде другаде на тихо и приятно.
Роналд я изгледал напрегнато.
— Ще ти пиша по въпроса — продумал най-сетне.
Сър Джозеф Морзби закусвал много рано. Стрелките на часовника сочели едва осем и пет, когато влязъл в трапезарията с жизнерадостна и изпълнена с надежди стъпка. Обонянието му подсказвало, че там зад вратата го очакват бъбречета на скара и бекон с яйца. За голяма своя изненада установил, че освен тях го очаквал и племенникът му Роналд. Младежът нетърпеливо крачел напред-назад по килима. Видът му бил поизмачкан, като че не бил спал, а очите му били зачервени.
— Роналд! — възкликнал сър Джозеф. — Какво правиш тук? Значи, въпреки всичко не си заминал за Скелдингс?
— Заминах — издумал Роналд с глух, много особен глас.
— Тогава какво…
— Чичо Джозеф — започнал младият човек, — спомняш ли си какво говорихме онзи ден по време на вечеря? Мислиш ли наистина, че Люси ще се съгласи да стане моя жена, ако я помоля?
— Какво? Но момчето ми, та тя от години е влюбена в теб!
— Станала ли е вече?
— Не. Никога не закусва преди девет.
— Ще почакам тогава.
Сър Джозеф взел да му стиска ръката.
— Роналд, момчето ми…
Но на момчето нещо му тежало и никак не му било до словоизлияния.
— Чичо, ще имаш ли нещо против, ако ти правя компания по време на закуска?
— Но, момчето ми, разбира се…
— Тогава поръчай да ми опържат и на мен две-три яйца с няколко резена бекон. А докато чакам, ще започна с бъбреците.
В девет и десет сър Джозеф случайно влязъл в дневната. Мислел, че там няма никой, ала голямото кресло до прозореца било заето от племенника му Роналд. Бил се разположил с вид на човек, към когото светът най-сетне се е отнесъл както подобава. А на пода в краката му се гушела Люси и лицезреела с обожание младия мъж.
— Да, да — шепнела тя. — Просто чудесно. Продължавай, мили.
Сър Джозеф се изнизал на пръсти, преди да го забележат. Докато затварял безшумно вратата, чул гласа на Роналд:
— Валеше като из ведро, нали си спомняш, и тъкмо бях стигнал ъгъла на Дюк Стрийт…