Нещо, дето се гърчи
- Автор: Удхаус П. Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нещо, дето се гърчи». Краткое содержание книги:
— Не, не! — потреперил Роналд.
— Роналд! Заради мен!
— Не, не мога, наистина.
— А пък твърдеше, че за мен си готов на всичко — замислено изрекла тя. — Поне ми разреши да я вържа с канап за опашката и да я размахам под носа на първата старица, която мине по улицата.
— Не, не, моля те! Трябва да я върна на човека.
Недоволството на госпожица Уикъм било очевидно, но тя бързо се примирила с поражението си.
— Е, добре. Щом си решил да ми отказваш и най-дребната прищявка… Едно обаче да знаеш от мен, момчето ми — прахосваш на вятъра едно страхотно преживяване! Отхвърляш го по най-произволен и бездушен начин! Къде е Брайс? Пак се е забил в кухнята. Ще ида да му дам кутията, докато ти затваряш куфара. Време е да тръгваме, иначе ще закъснеем за чая.
— Дай аз да я отнеса.
— Не, не, аз!
— Не си прави труда.
— За мен е удоволствие — любезно го уверила госпожица Уикъм.
Безброй мъдреци и философи са изтъквали нееднократно и по различни повода, че за хора, които мразят разочарованието, е препоръчително да не очакват прекалено напрегнато моментите, обещаващи удоволствие. Роналд Атуотър, който очаквал да извлече значително удоволствие от пътуването с кола до Скелдингс Хол, твърде скоро установил, още докато колата си проправяла път през лондонското движение, че условията не са подходящи за приятни преживявания. Госпожица Уикъм очевидно не споделяла отвращението на съвременните момичета към родния дом. Тя неприкрито правела всичко възможно да се добере до него възможно по-бързо. Роналд останал с впечатлението, че от момента, в който потеглили от Хай Барнит, до мига, в който спирачките изскърцали пред портата на Скелдингс Хол, двуместната спортна кола е докосвала графство Хартфордшир само тук-таме, и то случайно.
Въпреки това на слизане Робърта Уикъм гласно изразила разочарование от постижението си.
— Четирийсет и три минути — намръщено погледнала тя часовника си — Стигала съм и по-бързо.
— Нима? — мъчително преглътнал Роналд — Наистина?
— Е, поне успяхме за чая. Ела да те представя на родителката. Забравени забележителности от близкото минало: забележителност номер три — среща с майката.
Роналд се срещнал с майката. Този израз обаче е твърде мек и неубедителен. Нещо повече — той не дава ясна представа за същността на фактите. Роналд не само се запознал с „родителката“, а бил сдъвкан и погълнат от нея. Лейди Уикъм, небезизвестната романистка („От нея блика свежа сила“ — писа Роналд Морзби Атуотър в „Ню Игзаминър“), радостно посрещнала госта си. След като го приветствала с добре дошъл в дома й, от нея забликала толкова свежа сила, че той успял да се откъсне от присъствието й едва когато станало време да се преоблича за вечеря. Тя продължила да споделя с неизчерпаема многословност мисли за творчеството и своите книги — за които Роналд тъй мило се бил отзовал в рецензията си — чак докато ударил гонгът.
— Нима стана толкова късно? — учудила се тя и го освободила. Всъщност Роналд бил убеден, че вече е далеч по-късно. — След вечеря ще продължим милата ни беседа. Знаете ли в коя стая сте настанен? Не? Е, нищо. Клод ще ви покаже. Клод, нали ще упътиш господин Атуотър? Впрочем вие не се познавате, нали? Сър Клод Лин, господин Атуотър.
Двамата мъже се поклонили. Но в поклона на Роналд липсвала онази сърдечност, която бихме искали да забележим у нашите приятели, когато ги запознаваме с други наши приятели. Голяма част от мъченията, които изтърпял през последните два часа, се дължали не толкова на красноречието на лейди Уикъм, макар да го изстрадал твърде болезнено, колкото на гледката, която представлявал този проклет Лин, монополизирал Боби Уикъм в отдалечено ъгълче на стаята. Имало нещо непоносима интимно в наклона на темето на сър Клод, докато се надвесвал над госпожица Уикъм. Това било теме на мъж, далеч по-близък и предан, отколкото би се искало на един ревнив съперник.
Гледката, която представлявал този Клод Лин отблизо, с нищо не уталожила опасенията на Роналд. Бил хубав — с онази загоряла, сдържана хубост и достойнство, които така допадат на впечатлителните девойки. Именно това достойнство най-много смазвало Роналд. Имало нещо в спокойния и високомерен поглед, което карало човек да чувства, че принадлежи към второразреден социален кръг в Лондон и че ръбовете на панталоните му са се изкривили.