Промеждутък в слънчевата светлина

Едва не се разсмя.

Автобусът тръгна, пътниците започнаха да се люлеят и друсат, да се смеят и да викат, мексиканският пейзаж сякаш се завъртя зад прозореца като сън, неспособен да реши дали да спре, или да продължи, а след това зеленината остана назад заедно с градчето, с хотела и неговия вътрешен двор. Колкото и да бе невероятно, Джоузеф стоеше на прага с ръце в джобовете и гледаше към небето и дима на вулкана, без да обръща внимание на автобуса и на нея; и ето че заминаваше, отдалечаваше се от него, фигурата му се смаляваше, сякаш падаше в някаква бездънна шахта, напълно мълчаливо, без никакви писъци. И преди дори да се сети и да реши да му помаха, той вече бе станал колкото момче, после малко дете, колкото бебе в далечината, накрая изчезна зад ъгъла, двигателят изрева, някой отпред засвири на китара, а Мари продължаваше напрегнато да се взира назад, сякаш се мъчеше да види през стените, дърветата и разстоянията, за да зърне за последен път мъжа, който така спокойно гледаше синьото небе.

Накрая вратът й се схвана, тя се обърна, скръсти ръце на гърдите си и започна да мисли какво е постигнала с постъпката си. Внезапно пред нея изникна цял нов живот, образите се сменяха с бързината на завоите, които внезапно я изкарваха на ръба на пропасти, и всеки следващ завой, също като годините, изникваше съвсем неочаквано и не можеше да се предвиди. Известно време й бе приятно просто да седи, облегнала глава на друсащата се облегалка, и да съзерцава спокойствието. Нищо да не знае, за нищо да не мисли, нищо да не чувства, да е почти като мъртва поне за час, доколкото може — затворени очи, затихнало сърце, нито топло, нито студено тяло — и да чака животът да я настигне, а не тя да го търси. Нека автобусът я откара до влака, влакът — до самолета, самолетът — до града, а градът — до приятелите й, а след това, като хвърлено в бетонобъркачка камъче, нека животът в града да прави с нея каквото си пожелае — щеше да се носи в сместа и да се втвърди в новата форма, която намери за най-подходяща.

Автобусът летеше напред, лавираше в сладкия зелен въздух на следобеда, между планините, изпечени като лъвски гриви, край реки, сладки като вино и бистри като вермут, над каменни мостове, под акведукти, в които водата течеше като свеж ветрец в древните канали, покрай църкви, през облаци прах и внезапно, съвсем внезапно километражът в ума на Мари каза: „Милион мили, Джоузеф е на милион мили зад мен и никога повече няма да го видя“. Мисълта остана в съзнанието й и покри небето с размазана сянка. Никога, никога до смъртта си, а може би и след нея няма да го видя нито за час, нито за минута или секунда, никога.

Вцепеняването започна от върховете на пръстите. Усети как студът пълзи нагоре към китките, по ръцете към раменете, до сърцето й и нагоре по шията към главата. Бе съвсем безчувствена, като напарена с коприва и лед, надупчена с игли и съвсем куха отвътре. Устните й бяха като сухи цветчета, клепачите й станаха хиляди пъти по-тежки от желязото, всяка част от тялото й беше желязо, олово, мед и платина. Тежеше десет тона, всяка част бе невероятно тежка и под тази огромна маса смачкано, отчаяно борещо се за живот биеше сърцето й, трепереше и се мяташе като обезглавена кокошка. А дълбоко под варовика и стоманата на роботското й тяло се таеше нейният ужас и викът й, зазидан от всички страни; някой почукваше с мистрия от другата страна на стената, работата бе свършена, а най-нелепото, което видя, бе как собствената й ръка вдига мистрията, поставя последната тухла, загребва гъстия хоросан и зазидва собствения си затвор.