Промеждутък в слънчевата светлина
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Промеждутък в слънчевата светлина». Краткое содержание книги:
— Стига си викала — каза той, сякаш говореше на малко дете.
— Проклета да съм, ако престана да викам.
— Просто исках да знам колко пари са ти останали.
Тя бръкна с треперещи пръсти в чантичката си и извади всички пари. Той ги преброи. Пет долара липсваха.
— Не само че не те бива в сметките и надуваш цифрите, ами и липсват още пет долара. Къде са отишли?
— Не знам. Може да съм забравила да ги запиша, а ако съм записала, не съм посочила за какво. Господи, не искам отново да се занимавам с тоя проклет списък. Ще възстановя липсващото от джобните си пари и всички ще сме доволни. Ето ти пет долара! А сега да излезем малко на въздух. Ама че задушно е тук.
Рязко отвори вратата. Тресеше се от ярост, напълно несъразмерна със случващото се. Беше разгорещена, разтреперана, напрегната, знаеше, че бузите й горят и очите й мятат мълнии, и когато сеньор Гонзалес се поклони и им пожела приятна вечер, трябваше да се насили, за да му се усмихне в отговор.
— Дръж — каза мъжът й, като й подаваше ключа от стаята. — Само не го губи, за Бога.
На зеления zócalo гръмко свиреше оркестър. Самият площад бе изпълнен с хора и цветове; мъжете и момчетата вървяха от едната страна по розовите и сини плочи, жените и момичетата — в обратната посока, флиртуваха с тъмните си като маслини очи, мъжете се държаха под ръка и разговаряха сериозно между срещите, жените и момичетата се движеха по две като сплетени благоуханни цветя, поклащащи се в топлия вечерен вятър над охлаждащите се плочи, шепнеха, докато минаваха покрай продавачи на студени напитки, тамали и енчилади. Оркестърът поде „Янки Дудъл“ за радост на светлокосата жена с роговите очила, която се усмихна широко и се обърна към съпруга си. После продължи с „La Cumparsita“ и „La Paloma Azul“, а тя усети топлина в гърдите и започна да си тананика под нос.
— Не се дръж като туристка — каза съпругът й.
— Просто се забавлявам.
— Не се прави на глупачка, само това искам.
Продавач на сребърни дрънкулки се затътри край тях.
— Сеньор?
Джоузеф ги огледа под звуците на оркестъра и взе една много сложно украсена и изящна гривна.
— Колко?
— Veinte pesos, señor.
— Хо-хо — изсмя се съпругът. — Ще ти дам пет — каза на испански.
— Пет — също на испански отвърна мъжът. — Та аз ще умра от глад.
— Недей да се пазариш — намеси се жена му.
— Стой настрана — с усмивка каза мъжът й и се обърна към продавача. — Пет песос, сеньор.
— Не, не. Това е на загуба. Последната ми цена е десет песос.
— Може пък да ти дам шест — каза съпругът. — И нито едно песо повече.
Търговецът се поколеба, обезсърчен и като че ли уплашен, а Джоузеф подхвърли гривната върху червеното кадифе и се обърна.
— Отказвам се. Приятна вечер.
— Сеньор! Шест песос и е ваша!
Съпругът се разсмя.
— Дай му шест песос, скъпа.
Тя бръкна с вцепенени пръсти в портмонето си и даде на търговеца няколко банкноти. Човекът си отиде.
— Надявам се да си доволен — каза тя.
— Доволен? — Той с усмивка подхвърли гривната в бледата си длан. — За долар и двайсет и пет цента купувам гривна, която ще струва трийсет долара в Щатите!
— Трябва да ти призная нещо — каза тя. — Дадох на човека десет песос.
— Какво! — Усмивката изчезна от лицето му.
— Сложих една банкнота от пет песос наред с останалите. Не се безпокой, ще ги възстановя от собствените си пари. Няма да влязат в сметката, която ще ти дам в края на седмицата.
Той не отговори нищо, но прибра гривната в джоба си. Погледна към оркестъра, който изсвирваше последните акорди на „Ay, Jalisco“.
— Ама че си глупачка. Оставяш ги да ти вземат всичките пари.
Сега бе неин ред да се отдръпне и да не отговори. Чувстваше се доста добре. Заслуша се в музиката.
— Връщам се в стаята — каза той. — Уморен съм.
— Пропътували сме само сто мили от Пацкуаро.
— Нещо гърлото пак ме стърже. Хайде.
Отдалечиха се от музиката и разхождащите се, шепнещи и смеещи се хора. Оркестърът свиреше „Куплети на тореадора“. Барабаните звучаха като огромни унили сърца в лятната нощ. Във въздуха се носеше аромат на папая, на зелени джунгли и потайни води.
— Ще те изпратя до стаята и ще се върна — каза тя. — Искам да послушам музиката.
— Не бъди наивна.
— Харесва ми, дявол да го вземе. Харесва ми, музиката е добра. Не е фалшива, истинска е, или поне толкова истинска, колкото всичко друго в този свят. Затова я харесвам.
— Не се чувствам добре и бих предпочел да не се мотаеш сама из града. Не е честно да видиш нещо, а аз — не.