Промеждутък в слънчевата светлина

Устата й бе като от памук. Очите й горяха с черен огън като крило на гарван, заплющяха криле на лешояд, главата й натежа от ужас, изпълни се с желязо, устата бе запушена с невидим горещ памук; след това главата й сякаш хлътна между невъзможно тлъстите, макар да не виждаше никаква тлъстина, ръце. Ръцете й бяха оловни възглавници, торби с цимент, смазващи безчувствения й скут; ушите й бяха водопроводни кранове, в които виеше студен вятър; а навсякъде около нея, без да забелязват нищо, седяха пътниците и автобусът се носеше със скоростта на ракета през градчета и поля, през хълмове и царевични долини, отнасяше я с всеки изминал миг на милиони мили и десет милиона години от познатия живот.

Не бива да крещя, помисли си тя. Не! Не!

Главозамайването бе толкова силно, цветовете в автобуса, на ръцете и полата й бяха толкова посинели и почернели от отлива на кръв в главата й, че всеки миг щеше да рухне на пода под изненаданите и смаяни възгласи на наведените над нея пътници. Наведе много ниско глава и вдиша въздуха, миришещ на кокошки, пот, кожа, въглероден окис, тамян, на самотна смърт, вдиша го през медните ноздри и раздразненото гърло в белите си дробове, които горяха, сякаш бе глътнала неонова лампа. Джоузеф, Джоузеф, Джоузеф, Джоузеф.

Беше съвсем просто. Ужасът винаги е прост.

Не мога да живея без него, помисли си тя. Лъгах самата себе си. Нуждая се от него. Ох, Господи, аз, аз…

— Спрете автобуса! Спрете!

От вика й автобусът спря и всички полетяха напред. Започна да си проправя път през деца и лаещи кучета, размахваше тежките си ръце; чу как роклята й се разпаря, отново изкрещя, вратата се отваряше, шофьорът гледаше ужасен жената, която се препъваше към него като пияна; падна на чакъла, скъса чорапите си и остана да лежи, докато някой се навеждаше над нея; после започна да повръща. Пътниците изнесоха чантата й, тя им обясняваше между ридания и кашляне, че трябва да пътува натам — посочи назад към града, останал на милиони години и мили назад, а шофьорът на автобуса клатеше глава. Наполовина седна, наполовина легна край пътя, прегърнала куфара си, ридаеше, автобусът се извисяваше край нея в жегата и тя му замаха да продължи — давайте, заминавайте, какво ме гледате, ще хвана кола в обратна посока, не се безпокойте за мен, оставете ме, тръгвайте; и накрая вратата се затвори като разгънат акордеон, подобните на медни маски лица на индианците потеглиха и автобусът изчезна от съзнанието й. Тя остана да лежи и да плаче върху куфара още няколко минути, вече не чувстваше тежест и гадене, но сърцето й биеше бясно и усещаше студ, сякаш току-що бе излязла от зимно езеро. Стана, с малки стъпки изтътри куфара на отсрещната страна на пътя, олюляваше се, зачака кола; шест минаха покрай нея, седмата най-сетне отби и спря — скъп автомобил от Мексико Сити с представителен мексиканец зад волана.