Чудесният костюм със сладоледов цвят

Прекрасното момиче вдигна глава и ги погледна, когато минаваха покрай нея. Беше с очила и когато видя Мартинес, бързо ги смъкна и ги скри под книгата си.

Останалите продължиха, без да забележат загубата на Мартинес — той като че ли заседна пред отворената врата.

Дълго не успя да пророни нито дума. Накрая се престраши.

— Хосе Мартинес.

— Селия Обрегон — отвърна тя.

И млъкнаха.

Мартинес чу как другите вече вървят по покрива. Понечи да ги настигне.

— Видях ви тази вечер — бързо рече момичето.

Той се върна.

— Костюмът.

— Костюмът — повтори тя и млъкна. — Но не точно той.

— Ъ?

Тя вдигна книгата, за да покаже очилата в скута си. Докосна ги.

— Не виждам добре. Ще кажете, че трябва да си нося очилата, но не. От години карам така, крия ги, нищо не виждам. Но тази вечер виждам, дори и без тях. Нещо огромно и бяло минава долу в тъмното. Толкова бяло! И бързо си сложих очилата!

— Костюмът, нали казах.

— Съвсем в началото — да, костюмът. Но над него имаше и друго бяло нещо.

— Друго ли?

— Зъбите ви! О, толкова бели зъби, и толкова много!

Мартинес вдигна ръка към устата си.

— Бяхте толкова щастлив, господин Мартинес — каза тя. — Рядко съм виждала толкова щастливо лице и такава усмивка.

— А-а — каза той и се изчерви, не смееше да я погледне.

— Така че, нали разбирате — тихо каза тя, — костюмът привлече вниманието ми, вярно, белотата му изпълни нощта долу. Но зъбите бяха много по-бели. И забравих костюма.

Мартинес отново се изчерви. Тя също бе смутена от казаното. Сложи си очилата, но веднага нервно ги свали и ги скри. Погледна ръцете си и вратата над главата му.

— Мога ли… — осмели се най-сетне Мартинес.

— Можете ли…

— Мога ли да ви се обадя следващия път, когато ми дойде ред за костюма?

— Защо трябва да чакате за костюма?

— Помислих си…

— Костюмът не ви трябва — каза тя.

— Но…

— Ако беше само костюмът… всеки може да е чудесен в него. Но не, аз гледах. Тази вечер много мъже бяха с този костюм, всичките различни. И затова ви казвам, не е нужно да чакате.

— Madre mia, madre mia! — щастливо възкликна той. После понижи глас. — Все пак ще ми потрябва за известно време. За месец, може би половин година или година. Неуверен съм. Страх ме е от много неща. Млад съм.

— Така и трябва — рече тя.

— Лека нощ, госпожице…

— Селия Обрегон.

— Селия Обрегон — каза той и се махна от вратата.

Останалите го чакаха. Когато се показа през отвора, Мартинес видя, че са поставили манекена и костюма в центъра на покрива и са наредили одеялата и възглавниците в кръг около него. Всички бяха легнали. Тук горе, високо в небето, подухваше по-хладен ветрец.

Мартинес застана до белия костюм и заоправя реверите, говореше почти на себе си.

— Ай, caramba, ама че вечер! Сякаш са минали десет години от седем вечерта, когато започна всичко и нямах приятели. А сега е два посред нощ и си имам какви ли не приятели… — Млъкна и повтори наум името й. Селия Обрегон. Селия Обрегон. — …Какви ли не приятели — продължи той. — Имам къде да спя, имам дрехи. Хей. Знаете ли какво? — Погледна налягалите около манекена и него мъже. — Шантава работа. Когато нося костюма, зная, че мога да спечеля на тото като Гомес. Всяка жена ме гледа, сякаш съм Домингес. Мога да пея като Мануло. Говоря за политика като Вилянасул. Силен съм като Ваменос. И какво от това ли? Ами това, че тази вечер съм нещо повече от Мартинес. Аз съм Гомес, Мануло, Домингес, Вилянасул, Ваменос. Аз съм всички. Ай… ай…