Чудесният костюм със сладоледов цвят

Постоя още малко до костюма, способен да запази всички начини, по които седяха, стояха и ходеха. Този костюм, който можеше да се движи бързо и нервно като Гомес или бавно и замислено като Вилянасул, или пък да се носи като Домингес, който сякаш никога не докосваше земята и винаги намираше попътен вятър. Този костюм, който им принадлежеше, но и който ги притежаваше. Този костюм, който беше… какво? Показ.

— Мартинес — обади се Гомес. — Няма ли да спиш?

— Разбира се. Просто си мисля.

— За какво?

— Ако някога забогатеем, ще е донякъде тъжно — тихо рече Мартинес. — Тогава всички ще имаме костюми. И няма да има вечери като тази. Това ще разтури старата банда. Вече никога няма да е същото.

Мъжете лежаха и си мислеха за това, което бе казал.

Гомес кимна и каза:

— Да… никога няма да е същото… след това.

Мартинес легна на одеялото си. Заедно с останалите се обърна в тъмното към центъра на покрива. Там стърчеше манекенът, който бе станал център в живота им.

И очите им бяха ярки, светнали, можеха да се видят в тъмното, когато неоновите светлинки от съседните сгради примигваха, светваха и угасваха, разкриваха и скриваха, разкриваха и скриваха техния чуден летен костюм с цвят на ванилов сладолед.