Чудесният костюм със сладоледов цвят
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудесният костюм със сладоледов цвят». Краткое содержание книги:
Изведоха тичешком Ваменос на улицата. Той се освободи от тях с накърнено достойнство.
— Добре, добре. Времето ми още не е изтекло. Остават ми още две минути и… да видим… десет секунди.
— Какво! — възкликнаха всички.
— Ваменос — каза Гомес. — Позволяваш на гуадалахарска крава да се катери по теб, налиташ на бой, пушиш, пиеш, ядеш тако, а сега имаш нахалството да казваш, че времето ти не е изтекло!
— Имам още две минути и една секунда!
— Хей, Ваменос, страхотно изглеждаш! — извика женски глас от другата страна на улицата.
Ваменос се усмихна и закопча сакото.
— Това е Рамона Алварес! Рамона, почакай!
Ваменос стъпи на улицата.
— Ваменос! — замоли се Гомес. — Какво можеш да направиш за една минута и… — той си погледна часовника — четиридесет секунди!
— Само гледай! Хей, Рамона!
Ваменос тръгна с големи крачки.
— Ваменос, пази се!
Изненадан, Ваменос се завъртя рязко, видя колата, чу писъка на спирачките.
— Не! — извикаха петимата на тротоара.
Мартинес чу сблъсъка и трепна. Вдигна глава. Сякаш нечие бяло пране летеше във въздуха. Отново наведе глава.
Чу себе си и всички останали да издават различни звуци. Някой пое дълбоко дъх. Някой издиша. Някой се задави. Някой изстена. Някой извика за справедливост. Някой скри лицето си. Мартинес усети как собственият му юмрук блъска гърдите му. Не можеше да помръдне от мястото си.
— Не ми се живее — тихо каза Гомес. — Някой да ме убие, моля ви.
После Мартинес погледна надолу и заповяда на краката си да се движат, да се препъват, да се следват един друг. Сблъска се с другите. Сега всички се мъчеха да тичат. Успяха някак да прекосят улицата, сякаш преминаваха дълбока река. Погледнаха надолу към Ваменос.
— Ваменос! — възкликна Мартинес. — Ти си жив!
Проснат по гръб, с отворена уста, със силно, много силно стиснати очи, Ваменос клатеше глава и стенеше.
— Кажете ми, кажете ми, о, кажете ми, кажете…
— Какво да ти кажем, Ваменос?
Ваменос сви юмруци, заскърца със зъби.
— Костюма, какво направих с костюма, с костюма, с костюма!
Мъжете се наведоха по-ниско.
— Ваменос, той е… о, нищо му няма!
— Лъжете! — изплака Ваменос. — Разкъсан е, трябва да е разкъсан, разкъсан е, целият е разкъсан… и отдолу?
— Не. — Мартинес коленичи, опипа тук-там. — Ваменос, нищо му няма, даже отдолу.
Ваменос отвори очи и най-сетне даде воля на сълзите си.
— Чудо! — захлипа той. — Слава на светците! — Накрая се успокои. — Колата?
— Удари и избяга — внезапно си припомни Гомес и яростно се загледа по пустата улица. — И добре, че не спря. Щяхме да…
Всички се заслушаха.
Някъде далеч зави сирена.
— Някой е извикал линейка.
— Бързо! — изкомандва Ваменос и се облещи. — Пригответе ме! Свалете сакото!
— Ваменос…
— Млъквайте, идиоти такива! — изкрещя Ваменос. — Сакото, точно така! А сега панталоните, панталоните, по-бързо, по-бързо, селяци! Тези доктори! Не сте ли ги виждали по филмите? Разрязват панталоните с бръсначи, за да ги свалят! Не им пука! Маниаци! Ох, Господи, по-бързо, по-бързо!
Сирената виеше.
Паникьосани, всички се хвърлиха наведнъж върху Ваменос.
— Десният крак… леко, по-бързо, идиоти такива! Добре. А сега левият, левият, не чувате ли, ето този, леко, леко! Оу, Боже! Бързо! Мартинес, панталоните! Сваляй ги!
— Какво? — Мартинес замръзна.
Сирената ревеше с пълна сила.
— Глупак! — изрева Ваменос. — Всичко е изгубено! Панталоните ти! Дай ми ги!
Мартинес дръпна колана си.
— Съберете се, направете кръг!
Във въздуха се мярнаха тъмни панталони, светли панталони.
— Бързо, бързо, че идват маниаците с бръсначите! Пъхайте десния крак, левия, така!
— Ципът, идиоти такива, вдигнете ми ципа! — плещеше Ваменос.
Сирената млъкна.
— Madre mia, да, точно навреме! Пристигат. — Ваменос легна на земята и затвори очи. — Gracias.
Мартинес се обърна и невъзмутимо се отдръпна, за да направи път на бързащите лекари.
— Счупен крак — каза един от тях, докато качваха Ваменос на носилката.
— Compadres, не ми се сърдете — рече Ваменос.
Гомес изсумтя.
— Че кой ти се сърди?
Вече от линейката, с отметната назад глава — гледаше ги наопаки, — Ваменос отново заговори, запъваше се.
— Compadres, когато… когато се върна от болницата… нали оставам в групата? Нали няма да ме изритате? Вижте, ще спра пушенето, ще стоя настрана от Мурильо, отказвам жените…
— Ваменос — меко го прекъсна Мартинес, — не обещавай нищо.
Обърнат наопаки, с насълзени очи, Ваменос видя Мартинес — целият бял на фона на звездите.
— Ех, Мартинес, страхотно изглеждаш в този костюм. Compadres, не е ли наистина прекрасен?