Танцуващият с духове
- Автор: Кейз Джон
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-061-3
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Танцуващият с духове». Краткое содержание книги:
Журналистът Майк Бърк документира ада на войната по света, докато хеликоптерът му не се разбива в пламъци в Африка. Години по-късно Бърк губи жената, която обича, както и вкуса към риска. Докато на пътя му не се изпречва зъл гений.
Отвъд океана друг мъж, Джак Уилсън, напуска затвора с единствената мисъл за отмъщение. Също като Бърк и той е изгубил нещо голямо и крои планове… за Апокалипсис. Въоръжен с тайните дневници на Никола Тесла, най-великият изобретател след Леонардо да Винчи, Уилсън разработва зловещ план да върне Америка и света в Средновековието. Задействана е верижна реакция и Бърк е единственият, който може да спре Уилсън, но преди това трябва да го открие. Започва преследване из целия свят. Бърк има противник, който не знае що е страх, а времето му изтича…
През повечето дни надзирателите го водеха окован в една по-голяма килия, където имаше бетониран в стените лост. Това представляваше фитнес салонът и беше на негово разположение за шейсет минути на ден. Уилсън чакаше с нетърпение разходката до там, защото понякога се разминаваше с друг затворник по пътя. Например с онзи англичанин с бомби в обувките, който изглеждаше съвсем откачен. Или с Тед Качински Унибомбера. Онзи, който години наред пращал бомби по пощата до университети и авиолинии (оттам и прякора, който му лепнаха медиите) като протест срещу ерозията на човешката свобода в модерното технологично общество.
Присъствието на Качински му вдъхваше надеждата, че когато го прехвърлят от Ниво 1 на Ниво 2, ще има някой, с когото да си говори. Но междувременно минаха две години и когато най-сетне го прехвърлиха в Ниво 2, не видя Качински нито веднъж. Жалко. Защото те двамата мислеха еднакво в много отношения.
„Чакай в стаята, не излизай.“
Уилсън изръмжа и се просна в един фотьойл до стъклената стена с изглед към атриума. Осем етажа по-надолу фоайето се къпеше във фалшивия сумрак на лошото време.
Чакаше. Гледаше. Дремеше. Мислеше — ами ако е капан, тогава какво? Ами ако е… На вратата се почука тихо.
Уилсън се стресна, защото не беше видял Бо да влиза в хотела, нито да минава през фоайето. Скочи от стола, отиде до вратата и я отвори, но там го чакаше втора изненада. Не беше Бо. Нито приятел на Бо. А някакъв младеж, латиноамериканец, застанал до количка за багаж. На количката имаше два куфара, стегнати в плътен целофан.
— Багажът ви пристигна — каза пиколото.
Уилсън примигна и се постара да скрие изненадата си.
— Какво? А, да. Да.
— Да ги оставя ли в ъгъла?
— Ами да. Няма значение.
Хлапето вдигна куфарите и ги сложи на рафта за багаж до шкафа за телевизора и минибара. Уилсън бръкна в джобовете си за дребни, намери една десетдоларова банкнота и я даде на пиколото.
— Благодарско! — каза момчето. — Ако ви трябва нещо, само попитайте за Роберто!
Когато вратата се затвори, Уилсън седна на ръба на леглото и впи поглед в куфарите. Бяха от модела с колелца и телескопична дръжка. Хубави куфари. И не особено леки, ако се съди по сгърбените рамене и лепнатите към тялото лакти на хлапето, докато ги внасяше в стаята. Сигурно бяха по десетина килограма всеки.
Уилсън си пое дълбоко дъх. „Това е то — помисли си той, — остатъкът от живота ми. Увит в целофан.“ Отиде при компютъра, влезе в адреса в „Яху“ от предната вечер и отвори кутията с черновите. Връзката беше бавна. Страницата сякаш никога нямаше да се зареди, а когато най-после се отвори, в кутията го чакаше само едно съобщение. Редовете с „относно“ и „до“ бяха оставени празни.
Добра среща с приятел. Ти и аз демонстрираме благонадеждност, те ни уреждат работата. Окей? Следвай инструкциите:
Махни целофана.
НЕ издърпвай дръжките!!!
Закарай куфарите на някой терминал на „Дълес“.
Сега вече можеш да издърпаш дръжките.
Отдалечи се.
Имаш десет минути.
Аз ще съм на платения паркинг от шест до шест и половина.
Търси нов модел джип на петнайсети ред.
Ако не дойдеш? Ако не дойдеш, аз ще си тръгна. Но ти ще имаш проблем.
Дано не се стига до това.
Уилсън четеше и препрочиташе текста със свъсени вежди. Съобщението беше автентично, в това не се съмняваше. Кутията за чернови даваше достатъчно сигурност, но за всеки случай двамата с Бо бяха уговорили допълнителен знак за автентичност на кореспонденцията си. Първото изречение на всеки текст трябваше да се състои от четири думи. Нито повече, нито по-малко. Простичък трик, но вършеше работа.
Облегна се назад и вдигна поглед към тавана. „Една цел би трябвало да е достатъчна. Една жертва — твърде много. Помощник-секретар на нещо си или някоя запустяла сграда. Запустяла сграда най-добре, защото няма да се вдигне шум… а ще свърши работа. Всичко по-голямо би било пълна глупост. Всичко по-голямо би довело до ненужни жертви.“