Танцуващият с духове
- Автор: Кейз Джон
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-061-3
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Танцуващият с духове». Краткое содержание книги:
Журналистът Майк Бърк документира ада на войната по света, докато хеликоптерът му не се разбива в пламъци в Африка. Години по-късно Бърк губи жената, която обича, както и вкуса към риска. Докато на пътя му не се изпречва зъл гений.
Отвъд океана друг мъж, Джак Уилсън, напуска затвора с единствената мисъл за отмъщение. Също като Бърк и той е изгубил нещо голямо и крои планове… за Апокалипсис. Въоръжен с тайните дневници на Никола Тесла, най-великият изобретател след Леонардо да Винчи, Уилсън разработва зловещ план да върне Америка и света в Средновековието. Задействана е верижна реакция и Бърк е единственият, който може да спре Уилсън, но преди това трябва да го открие. Започва преследване из целия свят. Бърк има противник, който не знае що е страх, а времето му изтича…
Следващият пристъп беше… кога? Когато съобщаваха присъдата му! А после по време на полета до колорадския „Алкатрас“. Където го погребаха жив заради нещо, което… евентуално си бил помислил. (Или както фигурираше в съдебното решение — за подбуждане към убийство.)
Но никой не разбра за очите му, никой не се досети. Нито надзирателите, нито другите затворници. Така че си беше просто едно от онези неща, които ти се случват от време на време.
Но пък не беше и нещо, което да подминеш без внимание. И ето че сега го връхлиташе отново, превръщаше периферното му зрение в лъскаво огледало с разширяващи се дупки. Хора и предмети започваха да изчезват. Скоро…
— … ли ви е?
Уилсън примигна.
— Какво?
Жената пред него, момиче по-скоро, го питаше нещо.
— Просто попитах дали ви е за пръв път.
Направи опит да се фокусира, да погледне покрай аурата или през нея, но това нямаше как да стане, разбира се. Въпреки това разбра, че е младо момиче, на дванайсет или тринайсет, с червеникава коса, къса. С раница на гърба. Зелени обици, които се появиха за миг на фокус.
— Кое да ми е за пръв път?
— Да летите.
Въпросът беше толкова наивен, толкова встрани от собствените му мисли, че той едва не се разсмя.
— Не — каза той. — И преди ми се е случвало.
Момичето кимна замислено, а после попита:
— Страшно ли е? Не съм летяла досега.
— Сериозно?
Погледна часовника си. 5:48… 5:45… 5:43.
— На земята е много по-опасно — каза той. — Самолетите имат сериозни системи за сигурност.
Опашката се придвижи с няколко стъпки напред и Уилсън видя, че момичето пристъпва тромаво, помага си с бастунче и провлачва левия си крак.
— Май сте били на ски.
Тих, горчив смях.
— Никога не съм карала ски.
Уилсън си помисли, че момичето ще каже още нещо, но мигът отмина в мълчание. А после опашката помръдна още крачка напред и момичето заедно с нея. Нямаше гипс. Само бастунчето. „Значи е нещо вродено.“
— Ами вие?
В първия момент Уилсън не разбра какво го пита. После си спомни за обездвижената си ръка.
— О, това ли имате предвид? Ами да, бях в… Килингтън.
Зърна смутената усмивка на момичето иззад вълните на нагънатото огледало. След пет-шест минути това момиче вече нямаше да е между живите. Както и повечето присъстващи.
Не му беше трудно да си го представи — кръвта и изпочупените стъкла, разкъсани и димящи трупове по мраморния под. Оцелелите залитат през отломките, оглушали, кървящи, зашеметени от посттравматичен шок. И тишината — като при автомобилна катастрофа. Пълна тишина, поне в първите няколко секунди. А после тишината щеше да отстъпи пред воя на осъзнаването. Първо единични викове, които да запълнят вакуума, накрая всичко щеше да се слее в един проточен колективен писък. Потискайки импулса да си погледне часовника, Уилсън сведе глава към момичето и каза:
— Извинете?
Тя се обърна и вдигна поглед към него.
— Бихте ли ми запазили мястото?
— Ами добре — каза тя. — Разбира се.
— Няма да се бавя. — Постара се да вложи доза смущение в гласа си.
— Не се притеснявайте.
— Благодаря.
С гримаса, която трябваше да мине за усмивка, Уилсън тръгна към павилиона за вестници, оставяйки зад гърба си опашката, момичето и куфарите си. Впрегна цялата си воля да не поглежда през рамо и да върви със спокойна стъпка към тоалетните. Идеше му да хукне презглава.
Въпреки това продължи бавно напред.
Слезе с ескалатора, потен и останал без дъх, до багажния сектор на долното ниво. Погледна часовника си, но не различи почти нищо. 2:40? 2:10? 39 секунди? Можеше само да гадае.
Ускори крачка и мина през пасажа към изхода, напусна сградата и пресече пътното платно към платения паркинг. „Петнайсети ред.“
Джипа го нямаше там. Стомахът на Уилсън направи задно салто, паника стегна болезнено гърдите му. Бяха го прецакали.
Оглеждаше се трескаво — но нямаше къде да отиде, — оглеждаше се и чакаше светът да избухне, когато чу клаксон, обърна се и видя джипа един ред по-назад. А в джипа седеше Бо, смееше се и му махаше с ръка. Уилсън хукна между паркираните коли, отвори вратата и се метна на седалката до Бо.
Автомобилът вече потегляше, когато Уилсън си даде сметка, че не са сами. На задната седалка имаше някакъв тип, който приличаше на арабин — по-възрастен мъж, когото не беше виждал преди. И който се усмихваше. И кимаше одобрително.