Танцуващият с духове

Колкото до мъртвите, техните имена никой не ги помни. Но Менсън5 и Мохамед Ата6 — те са част от нас, познати като мрака нощем. Истината е, че след време шокът избледнява и дори майстор на масовото клане като Кортес е честван като герой. Като носител на култура, като велик изследовател. Един облян в кръв Прометей.

„Времето смекчава.“ Онова, което започва като клане, се превръща в новина и се консумира като развлекателна информация. И свършва като телевизионен минисериал.

„Но не и този път. Този път няма да има възстановки. Нито новини всъщност. Само събитието. После нищо.“ Тази мисъл го накара да се усмихне.

Никой не помни жълтите панделки на надеждата, които американците връзват на дървета и стълбове, нито плюшените мечета, оставяни сред руините на взривени сгради в памет на жертвите, каза си той. Снимките и написаните на ръка бележки, които се появяват отникъде като гъби след дъжд. Всичко това вече е забравено. Стените и подовете са измити с маркучи. Кланицата се превръща в мемориал. В туристическа забележителност.

Като онази английска принцеса, която загина в Париж. По онова време той беше в Колорадо на строг тъмничен режим като затворник от Ниво 1. Но между възпитателните програми по телевизията показаха и репортаж от Лондон. Хиляди хора стояха с часове под дъжда и чакаха реда си да напишат по нещо в някаква „възпоменателна книга“ на погребението й. Уилсън дълго мисли за това. Защо чакаха онези хора, какво щяха да получат в замяна? Накрая реши, че са искали частичка от смъртта на Даяна, парченце от славата й.

— Ще искате ли фактура? — попита таксиджията.

Уилсън се отърси от мислите си.

— Не, няма проблем.

Пое си дълбоко дъх. „Сложи си шапката.“

Трябваше да си го напомня, защото никога не беше носил шапки. Но сега беше различно. Днес беше денят, а районът на летището беше тъпкан с камери. Затова нахлупи меката шапка с периферия на главата си, отвори вратата на таксито и излезе под суграшицата.

Мокрият сняг се въртеше из въздуха. Летищни служители и пътници влизаха и излизаха със сакове, куфари на колела и дечурлига. „Добре — помисли си Уилсън. — Пълно е. Добре е да е пълно. Те това искат — да е пълно. В това е цялата работа — да е пълно.“

Уилсън заобиколи бързо колата и изчака шофьорът да отвори багажника, после пристъпи напред.

— Аз ще ги извадя — каза той.

Шофьорът вдигна учудено вежди, защото ръката на пътника беше обездвижена с шина, но после сви рамене.

Уилсън бръкна в багажника със „здравата“ си ръка и измъкна куфарите, като ги държеше за допълнителните колани.

— Да ви извикам ли носач?

Уилсън поклати глава.

— Не, благодаря — каза той и подаде на шофьора две банкноти от по двайсет долара и една от десет.