Библиотекарката

Карли остави телефона в скута си и я погледна с неумело прикрито раздразнение.

— Имаш ли изобщо профил в Туитър? — попита я.

— Май не — отвърна Реджина.

Дерек се върна и им подаде по един коктейл.

— Две Московски мулета — обясни им.

Карли отпи.

— Ммм. Чудничко. Какво има вътре?

— Сок от лайм, водка „Кетел Уан“ и джинджифилова бира — каза Дерек.

Реджина също опита, но не одобри вкуса. Остави чашата на дървената маса зад гърба си.

— В колко почва шоуто? — попита Карли. Реджина не можа да чуе отговора му, понеже го измърмори право в устата на Карли и после пъхна език вътре. Тя извърна поглед и започна да гадае що за „шоу“ би могло да се състои в такова тясно помещение.

— Какво представлява шоуто? — попита накрая. Никой от двамата не й отговори. Откровено се надяваше да става дума за жива музика, може би някой блус изпълнител. Някак с това свързваше атмосферата на клуба.

Когато двамцата най-сетне се опомниха, че не са сами, направиха опит да я включат в разговора.

— Та, с какво се занимава една библиотекарка по цял ден? — попита Дерек, видно по принуда.

Карли я загледа в очакване. Реджина не знаеше дали е от убеждението, че все някак трябва да допринесе за настроението на вечерта, или от бремето на седмиците, прекарани в непознато обкръжение, или пък от отявлената нужда да сподели с някого, но най-неочаквано пропя като канарче:

— Ами, днес например нахълтах в стаичка, където една двойка правеше секс.

Дерек се ококори.

— В библиотеката?

— Да — потвърди Реджина.

— Май съм прибързала със заключенията си относно бранша ти — коментира Карли.

Реджина отпи още една глътка от питието си. Не беше променило гадния си вкус.

— Ню Йорк гъмжи от ексхибиционисти — каза Дерек.

— И как постъпи? — поинтересува се Карли.

— Никак. Изнесох се от стаята.

Карли и Дерек се позамислиха.

— Е, как другояче да постъпи човек!? Освен ако не ти направят място, де — отбеляза Дерек.

Карли се разсмя.

— Това вече е друго нещо.

Макар че в крайна сметка превърнаха историята й във фарс, Реджина почувства облекчение, че е изляла душата си. Не знаеше кое я гложди повече — идеята, че някой би си позволил така безочливо да оскверни скъпоценната й библиотека, или фактът, че не само разпозна злосторника, но и го намираше за привлекателен.

— На никого нищо не казах. Но сега започвам да си мисля, че е редно да кажа на шефката. Така де, ами ако ги беше сварило някое дете? — Което беше малко вероятно, като се има предвид, че достъпът до стаята беше ограничен. Но само по този начин можеше да изрази възмущението си.

— Та, нормални ли си бяха или онзи приличаше на перверзник? — попита Карли.

Споменът за тъмнокестенявите очи и съкрушително съвършените черти на мъжа проблесна в съзнанието й.