Библиотекарката

— Позволено ли ни е да четем зад гишето? — учуди се тя.

— Досега никой не ме е нахокал. А и двамата отлично знаем, че Слоун не пропуска възможност да ни натрие малко сол на главите. Така че, мен ако питаш, няма грижи.

Реджина смяташе, че двамата с Алекс могат да станат приятели, макар че никога досега не бе имала мъж за приятел. Майка й все я предупреждаваше, че мъжете не са способни на истинско приятелство, че искат „едно-единствено нещо“. Но Алекс действително се държеше съвсем приятелски. Въпреки че имаше чувството, че го беше засегнала, когато й беше казал, че харесвал прическата й и че била „ала Бети Пейдж“, а Реджина го беше попитала „Коя пък е Бети Пейдж?“ Той й беше отвърнал с леко странноват поглед, сякаш не проумяваше дали говори сериозно, или се бъзика.

„Сещаш се — легендарната разголена красавица от петдесетте? С черна коса и къс бретон?“

Реджина беше кимнала уж разбиращо, макар че нямаше никаква представа за коя красавица говори. Хората често й казваха, че приличала на „онази девойка от онова шоу… с бретона“ или пък щракваха с пръсти, отсичайки „Зоуи Дешанел“. Беше гледала телевизионния комедиен сериал с участието на Зоуи Дешанел и макар че имаше известна прилика в цвета на косите и прическите им, дори донякъде в чертите на лицето, щуравата енергичност на кинозвездата отхвърляше всякаква по-задълбочена съпоставка като напълно абсурдна, поне според Реджина. Сега май се налагаше да се поразрови из Гугъл и за въпросната Бети Пейдж.

— Настъпи ли час фургонен? — попита Алекс.

Още от първия й работен ден преди няколко седмици Реджина и Алекс си бяха изградили навика да излизат заедно в обедна почивка и да хапват по някой бургер или хотдог от фургона, който обикновено паркираше зад ъгъла на Четирийсет и първа улица. Днес обаче Реджина беше решила да открие Маргарет и да я покани на обяд.