Щамът на Юда
- Автор: Чайковски Джим
- Серия: sigma force #4
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-585-877-2
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Щамът на Юда». Краткое содержание книги:
На другия край на света командир Грей Пиърс празнува Четвърти юли, без да подозира, че само след час в предния му двор ще се появи една красива убийца — стара негова позната, която държи в ръцете си първата улика към възможното лечение. Поел на плещите си съдбата на цялото човечество, Пиърс е принуден да обедини усилията си с жената, която неведнъж е искала смъртта му. Те поемат на удивително пътешествие — от венециански подземия, през византийски катедрали, до погълнати от джунглата руини — следвайки стъпките на най-легендарния мореплавател в човешката история — Марко Поло.
Но времето не е на тяхна страна, защото пандемията е на път да излезе от контрол. Преследвани по петите от безмилостен и налудничав враг, Пиърс и неочакваната му съюзница попадат в лабиринта на мистерия, заровена в мрака на Средновековието и в генетичния код на човечеството. И докато часовникът отмерва дванайсетия час, Пиърс разбира, че не може да вярва на никого — нито на странната жена до себе си, нито на най-близките си хора, защото всеки от тях би могъл да се окаже… Юда.
Празните допреди миг повърхности вече не бяха празни.
Надпис от синкавобели символи се редеше по четирите страни.
Не бяха йероглифи. Надписът беше на език, предшестващ древните египтяни.
Стефано прошепна с благоговение:
— Възможно ли е това наистина да е…
Шепот отекна от горната площадка. Камъчета изтропо-лиха по стълбището.
Той се извъртя, изпълнен със страх, кръвта му се смрази.
Познал беше този спокоен шепот в мрака.
Египтянинът.
Бяха ги открили.
Жената изключи фенерчето. Потънаха в мрак.
Стефано вдигна своето фенерче, с надеждата да открие някакво спасение в лицето на тъмната мадона. Вместо това откри черен пистолет с удължено от заглушител дуло, насочен право в лицето му — жената го държеше с другата си ръка. Стефано разбра и се предаде на отчаянието. За пореден път го бяха излъгали.
— Grazie, Stefano.
Само една мисъл се промъкна между кухото изщракване и припламването на дулото. „Мария, прости ми“.
3 юли, 13:16
Ватиканът
Монсеньор Вигор Верона изкачваше стълбите с огромна неохота, преследван от спомени за пламъци и дим. Сърцето му беше твърде натежало за толкова дълго изкачване. Чувстваше се с десетилетие по-стар от шейсетте си години. Спря на една площадка и изви врат нагоре, подпрял кръста си с длан.
Спиралното стълбище над него беше заприщено от масивно скеле с междинни платформи. С пълното съзнание, че това вещае лош късмет, Вигор мина приведен под една бояджийска стълба и продължи нагоре по тъмните стъпала на Tope дей Венти, Кулата на ветровете.
Очите му се насълзиха от прясната боя. Усещаха се, уви, и други миризми, фантоми от едно минало, което той предпочиташе да забрави.
„Овъглена плът, лютив дим, нажежена пепел“.
Преди две години експлозия и пожар бяха превърнали кулата в самото сърце на Ватикана в пламтяща факла. Но с цената на много труд сега тя си връщаше предишното великолепие. Вигор чакаше с нетърпение следващия месец, когато щеше да се състои официалното откриване и лентата щеше да пререже лично Негово светейшество.
Но най-вече чакаше с нетърпение да остави миналото зад гърба си. Най-сетне.
Дори помещението на върха на кулата, прословутата Стая с меридиана, където Галилей се беше опитал да докаже, че Земята се върти около слънцето, беше почти напълно възстановено — с цената на осемнайсетмесечните усилия на двайсетина майстори и специалисти по история на изкуството, които сантиметър по сантиметър бяха възродили фреските от пепелта и саждите.
„Де да можеше всичко да се поправи с четки и бои“.
Като префект на Тайния ватикански архив, Вигор най-добре знаеше каква част от архива е унищожена безвъзвратно от пламъците, дима и водата. Хиляди древни книги, текстове и архивни regestra — стегнати в кожа томове, съдържащи безчет пергаменти и различна документация. През последното столетие стаите на кулата бяха служили като преливник на carbonile — основния архив дълбоко под земята, — тоест бяха поемали всичко, за което не се беше намерило място долу.
Сега, уви, библиотеката разполагаше с много повече място.
— Префект Верона!
Вигор се върна рязко към настоящето и примига. Беше помощникът му, младият семинарист Клаудио, викаше го от върха на стълбището. Чакаше го в Стаята с меридиана, бе стигнал там много преди наставника си. Младият мъж придържаше встрани прозрачния дебел найлон, който временно заместваше вратата на стаята.
Преди час шефът на екипа по реставрацията се беше обадил на Вигор да се качи. Думите му бяха забързани и загадъчни. „Ела бързо. Направихме най-ужасяващото и вълнуващо откритие, което можеш да си представиш“.
Така че Вигор излезе от кабинета си и тръгна по безкрайните стъпала на прясно боядисаната кула. Дори не беше свалил черното расо, което беше облякъл за срещата си с ватиканския държавен секретар. Бързо съжали за този пропуск, защото расото беше твърде тежко и дебело за подобно усилно изкачване. Накрая все пак стигна до последната площадка, спря пред помощника си и изтри с кърпичка запотеното си чело.
— Насам, префекте. — Клаудио повдигна найлона още малко.
— Grazie, Клаудио.
Помещението от другата страна на прага беше като пещ, сякаш каменната зидария още пазеше горещината от пожара преди две години. Разбира се, жегата се дължеше единствено на обедното слънце, което напичаше безмилостно тази най-висока ватиканска кула. Рим беше застигнат от яростна гореща вълна. Вигор се помоли за малко вятър, който да оправдае името на кулата.