Кланът на вълчицата
- Автор: Каранса Майте
- Серия: Войната на вещиците #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Унискорп
- ISBN: 978-954-330-332-8
- Переводчик: Боряна Цонева
- Жанр: Детское фэнтези
Электронная книга - «Кланът на вълчицата». Краткое содержание книги:
Преди да почине, баба й Деметер често я водеше в дъбовата гора. Още от ранно детство й помагаше да събира корени от мандрагора, листа от беладона, цветове от татул, стебла от бяла попадийка и всякакви други лековити растения и треви, за да приготвя от тях билкови отвари и мехлеми.
От нея Анаид научи всичко за гората, както и да не се доверява на непознатите видове, да се пази от халюциногенното действие на мухоморките, които никнеха на купчини под гъстия листак на дъбовете, и да не докосва отровните листа на тиса и дивия бучиниш, понеже е смъртоносен.
С Деметер посрещаха зимното слънцестоене, застанали с лице на север в тихата нощ, като съзерцаваха Полярната звезда и черпеха вдъхновение. По време на пролетното равноденствие, с лице, обърнато на изток към изгряващото слънце, двете се подготвяха за вековната премъдрост. При лятното слънцестоене, посред бял ден, с лице на юг, приветстваха образното проявление на мечтите си. Накрая настъпваше есенното равноденствие, слънцето се скриваше на запад и идваше времето да се прибере реколтата, да се съберат плодовете от положения труд и от придобития опит, а те се подготвяха да посрещнат новото начало на вечно възраждащия се цикъл.
Понякога Анаид я домързяваше, уморена от твърде тежките и сериозни задачи, които й възлагаше Деметер, спотайваше се в храсталака, криеше се от нея и не й отговаряше, когато я викаше и търсеше. Именно така откри своята пещера. Беше просто тясна цепнатина в скалата, тя се промуши през нея, пропълзя и се търкулна по наклонен тунел, който, подобно на пързалка за бобслей, я отведе до изумително красива зала с висок таван. След като я изследва подробно, изпаднала във възторг пред изящните й сталактити и подземните й езера и пещери, тя осъзна, че това ще е нейното скривалище, малкото кътче в света — удобно и усамотено, което я беше избрало, а не обратното, и където отсега нататък щеше да намира убежище винаги, когато изпитваше страх или несигурност.
Тази нощ не я достраша да прекоси гората в тъмното, не се уплаши, като чу писъка на кукумявка, нито докато пропадаше надолу, пързаляйки се през тунела до дълбините на своята пещера. Там, съвсем самичка, на оскъдната светлина на газениче, старателно издяла две парчета черен камък от метеор във формата на сълзи, също както бе сторила, когато баба й Деметер умря. Камъкът, метеорит, паднал в гората предишното лято, притежаваше твърдостта и лъскавината, които й бяха нужни. Така, и в двата случая, си слагаше на врата една сълза, а другата заравяше пред входа на пещерата. Никой не я беше учил на това, никой не й бе обяснил значението на ритуала. Направи го отново, за да намери утеха. Това беше първичният й начин да маркира територията на скръбта си и да даде израз на болката си. На врата й блестяха две сълзи, по една за всяка от жените, които бе обичала и които я бяха изоставили.
Деметер — здравомислеща и строга, но справедлива.
Селене — екстравагантна и малко смахната, но любвеобилна.
Макар и коренно различни, в сърцето на Анаид двете взаимно се допълваха и съставляваха едно хармонично единство — образа на майката. Когато Деметер почина, тя се вкопчи в Селене като удавник за сламка. Признаваше, че Селене доста често я караше да се срамува, понеже не беше като останалите майки — нито се държеше, нито се обличаше, нито бе скромна и благоразумна като тях. И все пак, въпреки всичко я обичаше.
Сега, когато Селене изчезна, беше останала САМА. Упорито обаче отказваше да се поддаде на страха или на скръбта, затова непрекъснато си повтаряше, че майка й може всеки момент да се върне.
Коленичила пред входа на пещерата, Анаид приключи със заравянето на сълзата и желаеше да поостане насаме със спомените си, но някакъв неясен шум, едва доловим странен полъх на вятъра, я накара да скочи и внимателно да се взре в заобикалящия я мрак. Изтупваше мръсотията и изсъхналите листа, полепнали по дънките й, и на три пъти се обърна да се огледа, със странното усещане, че от непрогледната тъмнина на гората някой зорко я наблюдава.
На връщане към градчето неволно ускори крачка. Усещаше неясно безпокойство зад гърба си и макар най-вероятно да бе въображаема заплаха, плод на умората и тъгата й, беше готова да се закълне, че въздухът става все по-рядък, а ясната светлина на луната в нарастваща четвъртина постепенно отслабва и се замъглява.
Без Селене светът, нейният свят, й се струваше по-малък и по-мрачен. Все едно някой бе затворил долината на Урт в мътна стъклена топка.