И заживели щастливо [bg, calibre 2.8.0]

Усмивката му помръкна.

– Мисля, че моментът е отминал отдавна.

В твърдението му имаше нещо забулено, но не исках да любопитствам.

– Любимото нещо в работата ми е редът. Някой поставя даден проблем пред мен, аз му намирам решение. Не обичам нещата да остават пренебрегвани или недовършени, макар че такова нещо рядко ми се случва. Аз съм принцът и един ден ще стана крал. Думата ми е закон.

Очите му просветнаха от доволство. За пръв път го виждах да говори толкова разпалено. И го разбирах. Макар и аз самата да не ламтях за власт, съзнавах колко голяма беше притегателната ù сила.

Той продължи да се взира в мен и усетих как нещо топло шурва във вените ми. Може би защото бяхме насаме или защото се държеше така самоуверено, но внезапно усетих присъствието му с пълна сила. Имах чувството, че всеки нерв в тялото ми бе прикрепен към всеки нерв в неговото и стаята започва да жужи от странно електричество. Кларксън зарисува кръгове с пръста си по масата, отказвайки да отмести поглед от очите ми. Дишането ми се учести и когато най-сетне сведох поглед до гърдите му, видях, че и с него е така.

Наблюдавах движенията на ръцете му. Изглеждаха решителни, любопитни, чувствени, притеснени... можех да ги опиша по още десетки начини, докато следях как рисуват малки фигури по масата.

Бях си мечтала да ме целуне, разбира се, но целувката рядко беше просто целувка. Несъмнено би хванал ръцете или кръста, или брадичката ми. Сетих се за мазолестите си пръсти и се зачудих какво ли би си помислил, ако го докоснех отново. А точно в момента толкова исках да го докосна.

Той се прокашля и извърна поглед, разваляйки магията.

– Май е най-добре да ви изпратя до стаята ви. Стана късно.

Аз стиснах устни и отместих очи от неговите. Бих дочакала и изгрева с него, ако го поискаше.

Той стана и аз го последвах до коридора. Не знаех как да възприемам късната ни кратка среща. Откровено казано, ми приличаше по-скоро на интервю. При тази мисъл ми стана смешно и той се обърна да ме погледне.

– Кое ви се струва толкова смешно?

Замислих се дали да не си премълча. Но исках да ме опознае, а за целта рано или късно трябваше да преодолея стеснението.

– Ами... – поколебах се аз. „Така се опознават хората, Амбърли. Говорят си.“ – Казахте, че ме харесвате... но не знаете нищо за мен. Така ли се държите с момичетата, които харесвате? Подлагате ги на разпит?

Той врътна очи, не ядосано, но сякаш вече трябваше да съм се досетила.

– Забравяте, че до неотдавна не бях...

Трясъкът на отваряща се врата прекъсна разговора ни. Веднага познах кралицата. Понечих да направя реверанс, но Кларксън ме избута настрани в един от другите коридори.

– Не ми бягай! – проехтя гласът на краля по целия етаж.

– Отказвам да говоря с теб, когато си в такова състояние – отвърна кралицата с леко заваляне.

Кларксън ме обви с ръце, сякаш скривайки ме от разиграващата се сцена. Но останах с впечатлението, че прегръдката беше нужна повече на него, отколкото на мен.