И заживели щастливо [bg, calibre 2.8.0]

– Да, Ваше Височество.

Той задържа погледа си върху мен за момент, сякаш за да подчертае заповедта си. Но и тя ми беше достатъчна. Никога не бих си позволила да пренебрегна негово нареждане.

Принцът продължи да яде, набождайки десертите си малко по-агресивно отпреди. Аз бях твърде притеснена, за да докосна храната.

– Засегнах ли ви по някакъв начин, Ваше Височество?

Той се поизправи и килна глава настрани.

– Защо, за бога, бихте си помислили такова нещо?

– Струвате ми се... ядосан.

– Момичетата са толкова глупави – измърмори той под носа си. – Не, не сте ме засегнали. Харесвам ви. Защо смятате, че ви поканих тук?

– За да ме сравните с Двойките и Тройките и да затвърди решението си да ме изпратите вкъщи. – Не бях имала намерение да изричам толкова много. Имах чувството, че най-големите ми тревоги водеха борба за територия в главата ми и едната от тях най-сетне беше прогонена. Отново сведох поглед.

– Амбърли – пророни той. Погледнах го изпод миглите си. На лицето му се появи половинчата усмивка и той протегна ръка през масата. Съвсем предпазливо, сякаш този момент можеше да се спука като балон при допира на грубата ми кожа, сложих ръка в неговата. – Няма да те изпратя вкъщи. Не и днес.

Очите ми се навлажниха, но успях да преглътна сълзите.

– Намирам се в много деликатна ситуация – обясни той. – Просто опитвам да се запозная с положителните и отрицателните характеристики на вариантите, които имам пред себе си.

– И това, че върша работа на Седмица, е от отрицателните, предполагам?

– Абсолютно – отвърна той, но без всякаква злонамереност в тона си. – Затова трябва да си остане между нас. – Кимнах леко. – Имате ли други тайни, които искате да споделите с мен?

Той отдръпна ръката си бавно и отново започна да реже десерта си. Постарах се да направя същото.

– Е, вече знаете, че от време на време ми прилошава.

Той се замисли.

– Да. А каква е причината по-точно?

– Не знам. Винаги съм имала главоболия и понякога изпитвам умора. Условията на живот в Хондурагуа не са особено благоприятни.

Той кимна.

– Утре след закуска, вместо да отидете в Дамския салон, ще се явите в медицинското крило. Държа доктор Мишън да ви прегледа. Сигурен съм, че ще ви помогне.

– Разбира се. – Най-сетне успях да отхапя от сладкиша пред себе си и беше толкова вкусен, че ми се прииска да въздъхна от блаженство. Вкъщи рядко имахме десерти.

– Имате братя и сестри, нали?

– Да, един по-голям брат и две по-големи сестри.

Той направи гримаса.

– Явно у вас е... пренаселено.

Засмях се.

– Понякога. С Адел спим в едно легло. Тя е с две години по-голяма от мен. Толкова ми е странно да спя без нея, че понякога струпвам няколко възглавници до себе си, за да се самозалъгвам, че е с мен.

Той поклати глава.

– Но сега разполагате със свое собствено пространство.

– Да, но не съм свикнала. Всичко тук ми е чуждо. Храната е странна. Дрехите ми са странни. Дори миризмите, макар че не мога да определя защо.