Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]

Лоръл отгърна страницата и притисна с палец пластмасовото ъгълче на пожълтелия предпазен слой. С времето се беше напукало.

— На сватбата си била с рокля, която сама си ушила от две дантелени пердета от гостната на втория етаж, които баба Никълсън се оказала принудена да пожертва. Браво на теб, мамо, надали ти е било лесно да я придумаш. Всички знаем колко баба държеше на меката покъщнина. Предишния ден имало буря и ти си се притеснявала да не вали на сватбата ти. Не валяло. Слънцето се издигнало високо в небето, вятърът отвял облаците и хората рекли, че е добра поличба. Все пак ти си се подсигурила — това е коминочистачът господин Хач, застанал за късмет в основата на стълбите в църквата. С радост се съгласил — с парите, които татко му платил, купил нови обувки на най-големия си син.

През последните няколко месеца изобщо не беше сигурна дали майка ѝ я слуша, макар по-внимателната медицинска сестра да я увери, че няма причина да смятат друго, затова понякога Лоръл си позволяваше да си съчинява — не прехвърляше мярката, просто въображението ѝ се откъсваше от главното действие и се залутваше настрани. Айрис не одобряваше, твърдеше, че житейската история е важна за майка им и че Лоръл няма право да я украсява, но лекарят само свиваше рамене, когато го информираха за нарушението, и отговаряше, че е важно самото говорене, не толкова дали е достоверно.

— Тъкмо от вас не може да се очаква да се придържате към достоверността, госпожице Никълсън — намигна той на Лоръл.

Макар той да застана на нейна страна, на Лоръл не ѝ допадна предполагаемото тайно съглашение. Замисли се дали да не му изтъкне разликата между сценичното изпълнение и измамата в действителността и да осведоми наглия лекар с прекалено белите зъби и прекалено черната коса, че истината е важна и в двата случая. Все пак беше достатъчно благоразумна, за да не спори по философски въпроси с човек, който носи в джоба на ризата си модерна писалка с формата на стик за голф.

Отгърна на следващата страница и, както винаги, попадна на поредицата свои снимки като момиченце. Бързо разказа за тези ранни години — бебето Лоръл спи в кошче, а на стената над него са нарисувани звезди и феи; примигва намусено в обятията на майка си; малко е пораснала и тромаво залита на плиткото в морето, докато нe стигна до момента, когато изреждането приключи и започнаха спомените. Обърна страницата и пусна на воля глъчката и смеха на другите. Съвпадение ли беше, че собствените ѝ спомени са свързани толкова силно с тяхната поява, на нейните сестри — същински катурнати във високата трева опорни камъни: махат от прозореца на къщичката на дървото, стоят в редица пред къщата в Грийнейкърс, техния дом, сресани и спретнати, издокарани за някакво излизане, кой знае къде.