![Пазителка на тайните [calibre 1.30.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/9/4/pazitelka-na-tajnite-calibre-1-30-0-download.jpg)
Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]
- Автор: Мортон Кейт
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]». Краткое содержание книги:
2011 г. Лоръл, вече прочута актриса, пристига в семейната ферма, където Дороти посреща деветдесетия си рожден ден на смъртно легло. Преследвана от зловещия спомен за събитията от онзи паметен летен ден, Лоръл се заема да узнае истината за загадъчните обрати в историята на своето семейство. Стара снимка я изпраща по стъпките на Дороти, Вивиaн и Джими — трима души от три различни свята, чиито пътища съдбовно се пресичат в Лондон по време на войната. Тайната се разплита бавно и изкусително в този умело изграден разказ за мечти и подли кроежи, за любов, приятелство и благородство на фона на събития, безвъзвратно променили облика на целия свят.
— Много се радвам, че успя да дойдеш — каза Роуз и стисна ръцете на Лоръл, преди да я поведе по коридора.
— Не бих пропуснала.
— Разбира се, че не.
— Щях да дойда и по-рано, ако не беше интервюто.
— Знам.
— И щях да остана по-дълго, но имам репетиции. Снимките филма започват след две седмици.
— Знам. — Роуз стисна ръката на Лоръл още по-силно, сякаш да подчертае думите си. — Мама страшно ще се зарадва, че си пяла да дойдеш. Толкова се гордее с теб, Лол. Всички се гордеем.
Тревожно е да те хвалят близките ти, затова Лоръл пропусна думите ѝ покрай ушите си.
— А другите?
— Още ги няма. Айрис е попаднала в задръстване, а Дафни пристига следобед. От летището ще дойде направо в къщата. Пътьом ще ни звънне.
— Ами Джери? Той кога пристига?
Беше шега, на която не можеше да не се изкиска дори Роуз, свястната Никълсън, единствената, която по правило никого не дразнеше. Брат им беше способен да създава космически календари, за да изчислява координатите на отдалечени галактики, но попиташ ли го кога пристига някъде, страшно се объркваше.
Завиха по коридора и намериха вратата с табелка "Дороти Никълсън". Роуз посегна към топката на бравата, но се поколеба, преди да я завърти:
— Трябва да те предупредя, Лол — каза тя, — мама се влоши доста от последното ти посещение насам. Има добри и лоши моменти. Понякога е каквато си беше, а в следващия момент… — Устните на Роуз потрепериха и тя стисна дългия си мънистен наниз. Продължи, снижила глас: — Обърква се, Лол, понякога се разстройва, говори разни неща за миналото, които невинаги разбирам — според медицинските сестри говорела безсмислици, както се случвало често с хора на този стадий. В такива случаи ѝ дават някакви таблетки, за да я успокоят, но от тях тя страшно отмалява. Днес не бих имала големи очаквания.
Лоръл кимна. Лекарят ѝ бе казал същото, когато миналата седмица му звънна да попита за състоянието на майка си. Впусна се в същинска литания от отегчителни евфемизми — за достойното житейско съревнование, за мига да откликнем на окончателния повик, за дългия сън, — а тонът му беше толкова надменен, че Лоръл не се сдържа и попита:
— Значи, искате да кажете, докторе, че майка ми умира, така ли? Зададе въпроса с царствената си интонация само заради удоволствието да го чуе как започва да заеква. Наградата беше сладка, но мимолетна и продължи само преди да прозвучи отговорът му.
— Да.
Най-измамната дума.
Роуз отвори вратата:
— Виж кого водя, мамо! — и Лоръл усети, че всъщност е притаила дъх.
* * *
По едно време в детството си Лоръл се бе страхувала. От тъмното, от зомбита, от странните хора, които баба Никълсън ги предупреждаваше, че се спотайват зад ъгъла, за да отвличат малки момиченца и да правят с тях неназовими неща. (Какви неща? Неназовими. Все така ѝ отговаряше, още по-плашещо заради липсата на подробности и неясния намек за тютюн, пот и косми на необичайни места.) Баба ѝ беше много убедителна и Лоръл осъзна, че е само въпрос на време, преди съдбата да я намери и да извърши подлостта, която си е наумила.
Понякога най-големите ѝ страхове се събираха на топка и тя се събуждаше нощем с писък, защото зомбито от тъмния шкаф я наблюдаваше през ключалката и чакаше сгоден момент за ужасните си деяния.
— Успокой се, крилцето ми — шептеше майка ѝ. — Това е само лош сън. Трябва да се научиш да правиш разлика между истина и измислица. Невинаги е лесно — на мен също ми отне много дълго време да го постигна, ужасно дълго. — А после се настаняваше до Лоръл и питаше: — да ти разкажа ли приказка за едно момиченце, което избягало, за да отиде в цирка?
Трудно ѝ беше да повярва, че жената, чието присъствие прогонваше всеки нощен кошмар, беше същото това бледо същество, приковано на легло под болничната завивка. Лоръл мислеше, че е подготвена. Беше губила приятели и знаеше как изглежда смъртта, беше получила наградата на БАФТА за ролята си на жена, болна от рак в последен стадий. Обаче това беше различно. Това тук беше мама. Идеше ѝ да се обърне и да избяга.
Но не го стори. Застанала до библиотеката, Роуз ѝ кимна насърчително и Лоръл пое ролята на грижовна дъщеря, дошла на посещение. Бързо се приближи и хвана крехката ръка на майка си.
— Здравей — каза тя. — Здравей, скъпа.
Очите на Дороти се отвориха за миг и после отново се затвориха. Гърдите ѝ продължиха лекичко да се повдигат и спускат, докато Лоръл положи нежна целувка върху двете тънички и сухи като хартия бузи.
— Нося ти нещо. Не можах да изчакам до утре. — Тя остави нещата си и извади малко пакетче от чантата си. — Четка за коса — оповести и завъртя сребристия предмет между пръстите си. — С най-меките косми, от глиган, струва ми се. Намерих я в един антикварен магазин в Найтсбридж. Поръчах да гравират инициалите ти ето тук, виждаш ли? Искаш ли да ти среша косата?