Warcraft - Войната на Древните - Демонична душа
- Автор: Knaak Richard A.
- Серия: Warcraft - Войната на Древните #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Warcraft - Войната на Древните - Демонична душа». Краткое содержание книги:
— Мисля, че се очакваше да спя… поне докато домакинята ни се върне. — Слабият заклинател се огледа наоколо си. — И може би още спя.
Стаята около тях, макар и просторна, бе с много странна конструкция, както установи Крас докато я оглеждаше. Беше оформена от множество клони, лиани и други неща, слепени заедно с пръст и пясък. Таванът беше кръгъл и единственият вход като че ли беше дупката вдясно. Той погледна надолу и осъзна, че собственото му легло е от подобни материали, а мекотата идеше от множеството свежи листа, майсторски преплетени заедно. На малка масичка, направена от дървесен дънер, имаше издялана от невъзможно голям орех купа, пълна с вода, която той предположи, че е за него.
Драконовият магьосник отпи малко, а после продължи огледа. Присви очи, защото осъзна, че това, което бе сметнал за вътрешна стена, всъщност е проход. Извивката на стаята и начинът, по който стените бяха изработени, правеха коридора почти невидим, ако не застанеш точно срещу него.
— Продължава много надалеч — сякаш прочел мислите му, каза Малфурион. — Открих и друга, много по-голяма стая, а оттам се влиза в още две. После намерих още коридори и реших, че е по-добре да се върна при теб.
— Мъдро решение.
Крас се намръщи. Острите му уши уловиха звук, идващ отвън, който най-накрая успя да разпознае. Птици. Но не само един вид; магьосникът чуваше поне дузина различни гласове, някои от които напълно уникални.
— Какво има отвън?
— По-добре да не казвам, господарю Крас. Трябва да го видиш с очите си.
Любопитството му се разбуди и слабият заклинател се изправи, за да отиде до отвора. Когато се приближи, птичите гласове станаха по-напрегнати и още по-разнообразни. Сякаш отвън се бяха скупчили всички видове птици на света…
Крас се поколеба и отново огледа стаята. Ето на какво му напомняше обкръжението им… на огромно гнездо.
Подозирайки, че вече знае какво ще види, драконовият магьосник пъхна глава в отвора.
Изглежда наистина нямаше птичи вид, който да не гнездеше около тях. Определено не им липсваше място. Накъдето и да погледнеше, Крас виждаше огромни протегнати клони, изпълнени с листак. На всеки от клоните някоя птица бе свила гнездото си. Видя гълъби, червеношийки, чинки, присмехулници и още. Имаше видове от умерените зони и други, идващи от места с по-екзотичен климат. Смесваха се. Пееха заедно. Имаше такива, които се хранят с плодове, други, ловящи риба и дори видове, които се хранеха с други птици — макар и последните да изглеждаха достатъчно щастливи със зайците и гущерите, които в момента носеха на малките си.
Крас погледна нагоре и видя още гнезда. Листакът на това нереално гигантско дърво бе изпълнен до пръсване с всичките видове перната твар на този свят.
Изпълнен беше и със зашеметяваща конструкция, сред която неговите покои бяха само една стая от стотици.
„Гнездото“ се разпростираше сред клоните като безбройните тунели на огромен мравуняк. Едно бързо пресмятане показа на магьосника, че е достатъчно голямо, за да поеме цялата армия на нощните елфи (включително пантерите), заедно с бежанците… и пак щеше да остане повече от достатъчно свободно място. Въпреки привидно слабата й конструкция, Крас бързо видя, че постройката е много по-стабилна, отколкото изглежда. Докато вятърът разклащаше листата, „гнездото“ се люлееше и нагаждаше според него. Драконовият магьосник докосна ръба на входа и осъзна, че е по-стабилен от камъните на която и да е крепост.
И после… най-накрая погледна надолу.
Някога самата идея дракон да страда от световъртеж би му се сторила нелепа. Сега обаче се вкопчи в рамката на входа, неспособен да приеме това, което виждаха очите му.
— Господарю Крас! — Малфурион го изтегли встрани от входа. — За малко да паднеш! Съжалявам! Трябваше да ти кажа какво да очакваш!
Магьосникът издиша и се опита да си възвърне представата за горе и долу.
— Добре съм, приятелю. Можеш да ме пуснеш. Сега чудесно знам какво да очаквам.
— Наложи ми се да се хвърля обратно първия път, когато го видях — каза му друидът. — Страх ме беше да не ме бутне вятърът.
Вече по-добре подготвен, Крас се върна при входа. Сграбчи и двете му страни и отново погледна.
Дървото продължаваше надолу докъдето му стигаше погледът и навсякъде стърчаха клони. И на тях, както на другите, гнездяха птици. Крас се взираше колкото можеше по-надълбоко, но така и не видя дори намек за основата на дървото. Под него се носеха облаци с исполински размери, което само показваше колко нависоко се намират.