Блудния син
- Автор: Май Карл
- Серия: der verlorene sohn #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Блудния син». Краткое содержание книги:
Оригиналният роман се състои от 5 части: „Роби на мизерията“ („Die Sklaven der Elends“), „Роби на труда“ („Die Sklaven der Arbeit“), „Роби на позора“ („Die Sklaven der Schande“), „Роби на златото“ („Die Sklaven des Goldes“) и „Роби на честта“ („Sklaven der Ehre“).
По-късно издателство „Карл Май Ферлаг“ го разпределя в 5 отделни тома: „Горски призрак“ (Bd. 64), „Непознатият от Индия“ (Bd. 65), „Блудния син“ (Bd. 74), „Роби на позора“ (Bd. 75), „Отшелника“ (Bd. 76)
— Пристигна ли при вас един господин от столицата?
— Да, един пехотински лейтенант. По отскочи до съдържателя на „Лъв“ да си купи нещо.
— Значи със сигурност ще се върне?
— Гарантирано — кимна слугата.
— Не му казвайте, че някой е разпитвал за него! В общия салон ли ще дойде?
— Едва ли. Той закуси в стаята си.
— Хубаво. Каква полиция има тук?
— Вахмистър и полицай, само тези двамата.
— Идете да ги доведете, моля! Ще ме намерят в общия салон.
Слугата тръгна, поклащайки глава. Намери споменатите полицаи в кметството и ги помоли да тръгнат с него. Двамата седнаха при Арнд и той се осведоми:
— Знаете ли дали през нощта във вашия полицейски участък е пристигнала депеша?
— Да, дойде една.
— Известно ли ви е съдържанието й?
Вахмистърът изгледа тайния полицай от горе до долу и запита с провинциално превъзходство:
— За толкова глупави ли ни смятате, че да издаваме служебните си тайни?
Арнд схвана бързо с какъв тип служители си имаше работа.
— А, да, да! — проточи той. — Е, можете спокойно да го сторите. Аз съм ви колега.
— Вие? Хайде бе! Вие — полицай?
— Да. Ето — вижте!
Извади служебната си значка.
— Да, бе, наистина! — удиви се човекът. — Вие сте таен полицай от столицата!
— Да. И така, какво гласеше депешата?
— Че убиецът Науман е офейкал.
— Беше ли предадено описанието му?
— Да. Беглецът носел дрехи на лейтенант.
— Следователно вие изпълнихте задълженията си? — попита Арнд остро.
— Да не си мислите, че като не сме назначени в столицата, не си разбираме от работата? — отвърна вахмистърът подигравателно. — Е, и ние умеем да залавяме мошеници не по-зле от вас! Да, бих могъл да ви кажа и още нещо, ако поискам.
— И какво е то?
Вахмистърът се ухили с тъпа арогантност.
— По-добре ще е да си го запазя за мен.
Сега Арнд се ядоса. Каза с най-сериозен тон:
— Не съм свикнал да ми се говори по такъв начин. Търсеният вече се намира в града.
— Наистина ли? — попита вахмистърът невярващо.
— Да. Запазил си е място в тази къща. Или още не сте научили, че един пехотински лейтенант е отседнал тук?
Вахмистърът го погледна хитро или по-точно си мислеше, че е направил особено интелигентна физиономия.
— Това ни е известно.
И се изхили самодоволно в лицето на тайния полицай. Арнд тръсна ядосано глава.
— Хер вахмистър, мисля, че не сте наясно какво правите. Този мним лейтенант е отишъл до страноприемница „Лъв“ да си купи кон. Ако успее, бягството му ще бъде толкова лесно, че ще останем с пръст в устата.
— О, той няма да ни избяга. На него и през ум няма да му дойде да си тръгне! — отвърна самоуверено вахмистърът.
Арнд сметна за най-добре да се обърне към неговия началник.
— Мога ли да говоря с кмета?
— Да. От понеделник до петък в кметството.
Арнд стисна зъби и си наложи спокойствие.
— Добри човече, ще ви помоля да му занесете два реда в частното жилище. Изчакайте отговора на господин кмета!
С тези думи той извади бележника си, откъсна един лист и написа:
„Моля да дойдете веднага при мен.