Краят на Атлантида
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Дженабетска
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Краят на Атлантида». Краткое содержание книги:
Деорис долови настроението му и започна да защитава сестра си.
— Други нарушиха закона! Не е редно да се водят ученици в стаята, където ражда дъщеря на жрец! Кара… — Тя спря и се изчерви във вълнението си бе забравила, че разговаря с мъж, при това бе немислимо да спори с Раджаста; но въпреки това добави: — Ако някой не е постъпил добре, това е Карахама!
Раджаста я спра с жест.
— Аз съм Пазител на Първите Двери — припомни й той, — а не на Вътрешните! — и добави по-меко: — Ти си прекалено млада, за да ти се възлагат такива задачи, дете. Не знам кой какво е заповядвал, но никои не би се помелил да повери дъщерята на Върховния управител на неопитните ти ръце.
Деорис каза плахо:
— Риведа ми беше казал… — и спри, защото си спомни, че Раджаста не обича много Сивия маг.
Но жрецът само каза:
— Господарят Риведа е мъдър човек; какво ти с казал?
— Че… когато съм живяла преди… — тя пламна цялата, но продължи: — Че съм била веща в лечителското изкуство, но съм използвала познанията си, за да причинявам вреда. Той каза… че и сегашния си живот трябвало да изкупя вината от предишния…
Раджаста помълча с натежало сърце. Той също си спомняше каква съдба предсказаха звездите на това дете.
— Може и така да е, Деорис — отвърна той с нежелание. — Ти трябва да се пазиш само от едно — от гордостта; това, което е представлявало опасност за теб в предишния живот, може да те застрашава и сега. Сега ми кажи много тежко ли мина раждането?
— Не беше леко — каза колебливо Деорис. — Но тя е здрава и силна, и мисля, че бързо ще се съвземе. Това, което ме разтревожи, бяха прекалено силните и продължителни болки, които не бях в състояние да облекча. Опасявам се… — тя сведе за миг очи, после отново ги вдиша, срещна смело погледа на Раджаста и продължи: — В този живот не съм Върховна жрица и мнението ми няма голяма тежест, но мисля, че второ раждане би било опасно за живота й.
Раджаста стисна неодобрително устни. Домарис действително беше постъпила зле и вече понасяше последиците от постъпката си. Той беше наясно, че Деорис е умела и опитна, но по закона тя нямаше право да дава препоръки. Ако по време на раждането бе присъствала високопоставена жрица, заклета и посветена във висшите мистерии, със сигурност никога нямаше да позволи на Домарис да рискува живота си втори път; по разбиранията в храма живата майка на живо дете имаше много по-голямо значение от надеждата за второ дете. А сега Домарис щеше да понесе последиците от неразумната си гордост.
— Ти нямаш право да даваш препоръки — каза той, колкото бе възможно по-внимателно. — Засега няма защо да говорим за това. Микон…
— О, една не забравих! — възкликна Деорис. — Не бива да му казваме, Домарис иска тя… — момичето млъкна, забелязало безкрайната мъка, която се изписа по лицето на жреца.
— Трябва да решиш какво да му кажем, дъще. Той е много зле и не бива да го оставяме да се безпокои за нея.
Деорис установи, че не може да каже нито дума само очите и се разширявал все повече.
Раджаста каза скръбно:
— Да, това е краят. Най-сетне — мисля, че е краят.
Седемнадесета глава
СЪДБА И ГИБЕЛ
1.
Микаел беше само на три дни, когато Домарис стана от леглото и започна да се облича с напълно неприсъщо за нея кокетство. Сложи си парфюма подарен й от Микон — ароматът на родната му земя, и макар че не заплака, докато Елара се суетеше около нея, за да я направи колкото е възможно по-красива за предстоящото изпитание, дребничката прислужница избухна в сълзи, когато постави чистичкото, постоянно шаващо вързопче в ръцете й.
— Недей! — помоли Домарис и жената избяга от стаята. Домарис притисна детето към гърдите си, мислейки: „Дете мое, родих те, за да даря на баща ти смърт!“
Тя наведе натъженото си лице над мъничкото бебешко личице. Скръбта бе неделима съставка от обичта й към това дете, дълбока, постоянна, горчива, болка, вметена в майчинското и щастие. Беше чакала три дни и дори сега не беше убедена, че ще й стигнат силите, за да изпълни своя последен дълг към мъжа, когото обичаше. Като се бавеше несъзнателно, тя съзерцаваше с обич мъничките, още неоформени черти на сина си, търсеше прилика е баща му, докато в гърлото й се надигна стенание, тя се наведе и притисна устни до златисточервения пух по главичката му.
Сетне вдигна гордо глава и излезе с бебето на ръце. Стъпките й бяха твърди; уверената й походка не издаваше скръбта и ужаса, които я изпълваха.