Острият кинжал
- Автор: Пулман Филип
- Серия: Тъмните му материи #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острият кинжал». Краткое содержание книги:
Първият том на трилогията, „Северно сияние“, получава медалът „Карнеги“ за детска художествена проза във Великобритания през 1995 г. „Кехлибареният далекоглед“, последният том, е отличен с наградата за книга на годината на Уитбред през януари 2002 г. Тя е първата детска книга, която получава това отличие. Трилогията печели одобрението на публиката в края на 2003 г., като заема трето място в класацията на публиката на Би Би Си за най-любима книга на нацията Биг Рийд (след Властелинът на пръстените на Дж. Р. Р. Толкин и Гордост и предразсъдъци на Джейн Остин).
Вълнуващ приключенски сюжет, яркост и уникалност на света, в който се развива, съчетание на наука, магия и философия: тези качества превърнаха и втората книга от трилогията в събитие на литературния пазар. Приказка за деца и възрастни. Лира прекрачва тънката граница между световете и се оказва в Англия от края на миналия век, където се запознава с връстника си Уил. Принуден да престъпи закона, Уил е преследван, но въпреки това изпълнен с решимост да разкрие тайната около изчезването на баща си преди много години. Спасявайки се от преследвачите си, момчето случайно попада в Читагазе — странен град на изоставени деца. В него ги очакват опасности, призраци, вещици и ангели. Тук те намират и отново изгубват близки и любими хора, тук Уил става пазител на Острия кинжал, изрязващ прозорци към непознати светове. Лира и Уил идват в този свят по различни пътища, имат различни цели, но ги обединява общото предначертание.
При изрисуването на малките картинки в началото на главите Пулман вече е преодолял първоначалната си неувереност и видимо се забавлява. В английското издание желае да добави и още нещо — малки, ненатрапчиви подзаглавия на всяка страница: „светът на Лира“ и „светът на Уил“. Но редакторката Лиз Крос има по-добра идея — това да се направи посредством мънички рисунки. Затова Пулман решава габъровото дърво да символизира света на Уил, алетиометъра — света на Лира, (острия) кинжал — света на Читагазе и т.н. Решава и да не обясняват под черта значението на всеки символ, за да оставят това на въображението на читателите (какво означават и защо са там). В българското издание (по подобие на американското) вторите рисунки липсват.
— И тя мисли същото за теб — прошепна демонът.
Не след дълго Уил затвори очи и се унесе.
Лира не помръдваше, но очите й бяха широко отворени в мрака, а сърцето й биеше силно.
Когато Уил дойде на себе си, беше нощ, а ръката го болеше нетърпимо. Надигна се внимателно и видя недалеч да пламти огън, а над него Лира се опитваше да пече хляб, набоден на раздвоена пръчка. Имаше и няколко птици, набучени на шиш. Уил се приближи до огъня, а след малко долетя и Серафина Пекала.
— Уил — каза тя, — изяж тези листа, преди да седнеш да вечеряш.
Вещицата му подаде шепа меки листа, нагарчащи като пелин. Той ги сдъвка и се насили да ги преглътне. Бяха лепкави, но му подействаха освежаващо и като че му помогнаха да се стопли.
Изядоха печените птици, подправени обилно с лимонов сок, после една вещица им донесе боровинки, които беше набрала под каменистия насип. Вещиците се събраха около огъня и тихо заговориха. Някои от тях бяха ходили на разузнаване и бяха видели над морето балон. Лира подскочи.
— Балонът на господин Скорзби? — нетърпеливо попита тя.
— Бяха двама мъже, но доста далече, за да ги видим. И изглежда наближава буря.
Лира плесна с ръце.
— Ако е господин Скорзби, ще можем и ние да летим, Уил! О, дано да е той! Не можах да се сбогувам с него, а беше толкова добър с мен… Много ми се иска пак да го видя…
Вещицата Юта Камайнен слушаше внимателно, демонът червеношийка също беше нащрек на рамото й. Споменаването на Лий Скорзби й напомни защо е тръгнала на този дълъг път. Станислаус Груман беше отхвърлил любовта й и Серафина Пекала я беше взела със себе си, за да й попречи да го убие.
Кралицата може би забеляза интереса й, но нямаше време да реагира, защото в този момент се случи нещо. И тя, и другите вещици вдигнаха глави нагоре. Някъде от север долетя приглушеният вик на някаква нощна птица. Но не беше птица — вещиците веднага разбраха, че е нечий демон. Серафина Пекала се изправи и се вгледа в небето.
— Мисля, че е Рута Скади — каза тя.
Всички застинаха напрегнато.
Долетя нов вик, този път по-близко, а след него трети. Вещиците грабнаха клонките си и излетяха. Останаха само две, стиснали лъковете си, за да пазят Лира и Уил.
Някъде в мрака над тях кипеше битка. Отгоре долетя шум, свистене на стрели, стонове и писъци от болка и гняв.
Внезапно нещо се стовари с глух звук на земята, толкова неочаквано, че не им даде време да се опомнят. Беше дебелокожо чудовище с лъщящи люспи, наподобяващо скалните призраци, които Лира беше виждала.
При падането то беше смазано и потрошено, а от хълбока му стърчеше стрела, но въпреки това се надигна, разпери ципестите си крила и се устреми яростно към момичето. Вещиците не посмяха да стрелят, за да не я засегнат, но Уил се хвърли насреща му с ножа, замахна и главата на чудовището отлетя и се търколи на земята. Въздухът излезе от дробовете му с противно гъргорене и създанието притихна.
Всички още веднъж вдигнаха поглед нагоре. Битката кипеше над самите им глави. В отблясъците на огъня се мяркаха черна коприна, бледи ръце, зелени борови иглички, кафеникаво-сива люспеста кожа. Уил недоумяваше как вещиците успяват да пазят равновесие, камо ли да стрелят, при тези внезапни завои и стремителни атаки.
В потока и върху близката скала се стовариха още два скални призрака и тогава останалите отлетяха на север с пронизителни писъци и нечленоразделно ломотене.
След малко Серафина Пекала и вещиците й кацнаха, но този път бяха с една повече — чернокоса красавица с пламтящ поглед, чиито страни горяха от вълнение и гняв.
Новата вещица видя обезглавения скален призрак и плю.
— Не е нито от нашия свят, нито от този. Гадно изчадие. Плодят се като мухи и вече са хиляди. А това момиче кое е? Да не е Лира? Кое е момчето?
Лира смело отвърна на погледа й, макар сърцето й да биеше лудо. Рута Скади беше блестяща, неподражаема и нещо от този блясък се предаваше и на другите около нея.
Вещицата се обърна към Уил и той усети същия трепет, но успя като Лира да овладее изражението си. Кинжалът още беше в ръката му. Тя разбра какво е направил и се усмихна. Уил заби ножа в земята да изтрие кръвта на изчадието и го изплакна в потока.
— Серафина Пекала — каза Рута Скади, — много нови неща научих. Всичко се мени, умира, става безсмислено… Гладна съм.
Тя яде като животно, като разкъсваше със зъби останките от птиците и тъпчеше огромни залци хляб в устата си. През това време няколко вещици махнаха трупа на скалния призрак, запалиха отново огъня и поставиха стража.
Останалите насядаха в кръг около Рута Скади. Тя им разказа за срещата си с ангелите и за крепостта, която лорд Азриел строеше.