Острият кинжал

— Сигурно… А как мислиш, кой може да е бащата на Уил? И защо е толкова важен?

— Нали това ти казвам! Можем да го разберем за една секунда.

Тя го погледна замислено.

— Преди сигурно щях да го направя. Но мисля, че се променям, Пан.

— Не е така!

— Не, може би ти не се променяш… Ей, Пан, когато се променя, ти ще спреш да се променяш. Какъв ли ще станеш?

— Бълха, надявам се.

— Добре де, наистина ли нямаш никакво предчувствие в какво ще се превърнеш?

— Не, и нямам желание.

— Сега ми мрънкаш, защото не искам да направя онова, което ти се иска на теб.

Той се превърна в прасе и започна да грухти и да квичи, докато я накара да се разсмее. Тогава прие формата на катеричка и се стрелна в клоните над главата й.

— Кой е баща му според теб? — попита отново. — Дали го познаваме?

— Не е изключено. Но при всички положения е важен. Почти колкото лорд Азриел. Не може да е иначе — нали знаем, че онова, което правим ние с теб, е важно…

— Не го знаем — възрази Панталеймон. — Мислим си, че е важно, но не сме сигурни. С теб решихме да търсим Праха, защото Роджър умря.

— Знаем го! — разпалено извика Лира и дори тропна с крак. Вещиците също. Те са изминали целия този път само за да ме намерят и да ми помогнат! А ние трябва да помогнем на Уил да намери баща си. Това е важно и ти също го знаеш, иначе нямаше да го ближеш, когато беше ранен. Всъщност, защо го направи? Ти не ме попита. Направо не вярвах на очите си!

— Направих го, защото той няма демон, а имаше нужда от такъв. И ако ти наистина беше толкова проницателна, колкото се мислиш, щеше да го разбереш.

— Разбирам го.

Тук спорът им замря, защото стигнаха до Уил, който беше седнал на един камък край пътеката. Панталеймон се превърна в птица и се скри в клоните.

— Уил, как мислиш, какво ще направят сега онези деца? — попита Лира.

— Едва ли ще тръгнат след нас. Прекалено уплашени бяха от вещиците. Сигурно ще си останат в града и ще се мотаят безцелно, както досега.

— Възможно е… Но ако поискат да се доберат до ножа? Тогава може да ни преследват.

— Нека опитат. Само че ножът е у мен. Отначало не го исках, но ако той може да убива Привидения…

— Никога не съм вярвала на Анджелика. Още от самото начало — каза Лира.

— Напротив, вярваше й.

— Така е — призна тя. — Но накрая го намразих тоя град!

— Когато за пръв път попаднах в него, помислих, че съм открил рая. Не можех да си представя нищо по-хубаво. А той през цялото време е бил пълен с Привидения и ние не сме подозирали…

— Никога вече няма да вярвам на деца! — заяви Лира. — Тогава, в Болвангар, си мислех, че каквото и да правят възрастните, колкото и да е лошо, децата са различни. Те не биха вършили жестокости. Сега вече не съм сигурна. Никога досега не съм виждала такива деца.

— Аз съм виждал.

— Къде? В твоя свят ли?

— Да — кимна той и след неловка пауза продължи: — Това се случи веднъж, когато мама пак беше зле. Ние с нея живеехме сами, баща ми не беше с нас. От време на време тя започваше да си въобразява разни неща, които не бяха верни. И да върши работи, които нямаха никакъв смисъл, поне за мен. Тя обаче трябваше да ги върши, защото иначе така се разстройваше, че започваше да се бои от всичко, И аз трябваше да й помагам. Например да докосваме пейките в парка или да броим листата на някой храст. Ей такива неща. След известно време тя се успокояваше. Аз обаче се боях някой да не разбере, защото можеха да я отведат. Научих се да се грижа за нея и да крия всичко това. Никога не съм казвал на никого. Веднъж тя се уплашила, когато не съм бил наблизо и не съм можел да й помогна. Бях на училище. Тя излязла навън, почти без дрехи, но изобщо не забелязала. Няколко момчета от моето училище я видели и започнали…