Последната битка

Очите на Белдин се разшириха.

— Това е опасно, Поул — каза той. — Дори ако успеем да го направим, това ще изтощи и двама ни. Ако след това ни атакуват, няма да можем да им се противопоставим.

— Прав си — призна тя. — Но кролимите са упорити. Те ще се опитат да задържат мъглата над брега, въпреки че изчерпаха вече почти всичките си възможности. Те също ще се изморят. Може би толкова, че да не са в състояние да предприемат нещо друго.

— Не ми харесва това „може би“.

— Имаш ли по-добра идея?

— Точно сега, не.

— Добре тогава.

Те отново хванаха ръцете си.

На Се’недра й се стори, че мина цяла вечност. Със свито сърце наблюдаваше двамата магьосници. Те стояха със здраво стиснати ръце и затворени очи. Опитваха се да достигнат с умовете си до горещите неплодородни възвишения на запад и да подгонят горещия въздух към широката долина на река Марду. Се’недра сякаш почувства потискащата студенина на кролимската мисъл, която витаеше в застиналия въздух, като го задържаше и се противопоставяше на всяко усилие на вятъра да разсее задушаващата мъгла.

Поулгара дишаше учестено, бузите й се издуваха, лицето й се изкривяваше от нечовешкото усилие. Белдин се бореше като мъж, който се опитва да повдигне планина върху гърбавите си рамене.

И изведнъж Се’недра долови съвсем слаба миризма на прах, суша и изсъхнала от слънцето трева. Това беше само моментно и отначало тя си помисли, че си е въобразила. След това миризмата се появи отново, този път по-силна, и мъглата се изви мудно. Но още веднъж тази слаба миризма отмина и с нея и полъхът на въздуха, който я беше донесъл.