Мрачният рицар
- Автор: Макгрегър Кинли
- Серия: Братството на меча #5
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Тиара Букс
- ISBN: 978-954-2969-44-0
- Жанр: Другие романтические романы
Электронная книга - «Мрачният рицар». Краткое содержание книги:
Дама на любовта
Красивата и миролюбива Роуина знае, че Страйдър от Блекмор е воин и като такъв трябва да го избягва. Но нещо гори в очите на този могъщ рицар – нещо, което не е срещала в никой от неговия вид – нежност и желание да обича и да бъде обичан. Въпреки това да влезе в света му, би било лудост и противоречи на всеки принцип, на който е подчинила живота си. Затова тя трябва да устои на копнежа си да се озове в прегръдките му.
Мъж на войната
Страйдър е принуден от дълга да се бие за правдата и никога не е чувствал нуждата от дом, докато погледът му не се спира върху изящните лице и тяло на несравнимата Роуина. Заклел се е да не познава любовта и не се осмелява да се поддаде на чувственото й очарование. Но когато са надвиснали предателства и опасности, благородният рицар трябва да бъде героят на нищо неподозиращата лейди, макар че действията му може да му струват честта, сърцето и забранената му мечта за щастие.
– Аз... аз... – заекваше тя, докато се опитваше да измисли друго обяснение. – Търся чичо си.
Той вдигна глава или по-скоро я килна настрани.
– И защо му е да е там, когато Хенри не е?
Тя вдигна ръце нагоре и направи знак, докато правеше всичко възможно да измисли разумно извинение, на което всъщност той би могъл да повярва този път.
– Защото той обича да седи на... не, чакайте. Той... той е забравил нещо.
– Забравил е нещо? – попита Деймиън спокойно, дори тонът му някак ѝ напомни спокойно бездънно езеро. – Е, ако ми кажете какво е, мога да попитам Хенри или неговите дворцови чиновници, дали някой го е намерил.
Е, това нямаше да свърши работа. В момента, в който го направеше, той щеше да разбере, че го лъже...отново.
– Не, ъ-ъ, мисля, че го е намерил вече.
– Което е причината да сте тук, за да го търсите, въпреки че няма нужда от това?
Тя се втренчи в Деймиън, пожелавайки си да може да види лицето му. Тогава отново изпита особеното чувство, че той ѝ се присмива. Може би беше най-добре, че не може да види лицето му в края на краищата.
– Е, тъй като той наистина го намери – каза тя, кимвайки към него – трябва да ви оставя и да се отправя обратно към голямата зала.
Тя побърза да се отдалечи, но с всяка стъпка, която правеше, усещаше погледа му върху себе си като осезаемо, почти смъртоносно докосване.
На върха на стълбите, тя се обърна, за да види, че той не е помръднал дори с милиметър.
– Да не би да чакате някой, милорд? – попита го тя.
– Просто изчаквах да видя дали ще погледнете назад. Не трябва да бъдете толкова предсказуема, Роуина. Това може да ви вкара в беля.
Преглътна при думите му.
– Това заплаха ли е?
– Не, Роуина. Никога не бих заплашвал такава необичайна дама като вас. Само други, които не са толкова забавни, колкото вас.
Тръпка на страх премина през нея.
– Значи признавате, че сте заплашвал други?
– Хммм – отвърна той, сякаш го обмисляше. – Да, признавам. Ако става въпрос, аз дори съм известен с това, че от време на време убивам няколко от тях.
След това изявление той се обърна и влезе обратно в кабинета. Роуина примигна два пъти, докато думите му отекваха в ушите ѝ. Той го призна! Сърцето ѝ подскочи, когато осъзна какво направи току-що Деймиън. Тя се спусна по стълбите и излезе от замъка с една-единствена посока в ума. Страйдър.
Отне ѝ няколко минути, за да го намери да тренира на полето с Рейвън, който се бе завърнал само преди дни от посещението си в Йорк. За съжаление, както Зенобия беше предсказала, двамата с Уил бяха пристигнали твърде късно, за да помогнат на своя приятел. Двамата бяха тихи и затворени в себе си, откакто се завърнаха. Но поне Роуина имаше добра новина за всички тях.
– Имам доказателство! – обяви тя гордо, докато мъжете се биеха пред нея.
Страйдър свали меча си веднага след като я видя да тича към него. Докато не забеляза светкавица от сребро. Завъртайки се бързо, той едва имаше достатъчно време, за да отблъсне атаката на Рейвън. Рицарят се отдръпна веднага.
– Съжалявам, Страйдър – каза той задъхано. – Не знаех, че си бил разсеян.
Най-младият му рицар погледна Роуина, изчерви се, после се извини.
Страйдър смъкна шлема от главата си, докато Роуина танцуваше около него като малко дете, което току-що е получило подарък.
– Той е виновен! – заяви тя за милионен път и тъй като го бе казвала толкова много пъти, ако не и повече, той не трябваше да пита какво има предвид.
Страйдър въздъхна. Горкият Деймиън. Истинско чудо бе, че мъжът не е убил Роуина заради упорството ѝ. Той я погледна накриво.
– Какво каза сега?
Тя изброи двете точки с пръстите си.
– Той ме заплаши и призна, че е убивал хора.
Рицарят повдигна вежди, когато чу това.
– Самият аз съм виновен и по двете обвинения и все пак все още си жива, здрава и непокътната, въпреки цялото дразнене.
Тя го изгледа заплашително.
– Но, но…
– Роуина, любима – каза той, прекъсвайки тирадата ѝ срещу Деймиън. – Трябва да спреш да следваш всяка негова стъпка. Всеки забелязва, че го следваш навсякъде освен в тоалетната. Мъжът си играе с теб.
– Той си призна – настоя тя.
Страйдър се опита да запази търпение.
– Какво точно каза той?
– Ами той ми каза, че това, че си пъхам носа, може да бъде лошо за мен и аз го попитах дали ме заплашва. Той каза не и че никога няма да ме заплаши, и така, аз го попитах дали е заплашвал други. Той каза да, и че дори било известно, че е убил няколко от тях. Видя ли! Доказателство!
Той поклати глава към нея.
– Това са думи, милейди. Нищо повече, нищо по-малко. Не можеш да обвиниш един от най-силните и влиятелни мъже в християнския свят, че е убиец, без неопровержими доказателства. Деймиън е прекалено умен, за да ти даде това. Повярвай ми, познавам го.