Мрачният рицар

Всички оцеляхме.

Всички се прибрахме у дома.

Всички сме братя докрай.

Говори се, че най-силната стомана е изкована от огньовете на Сатаната. Самият аз съм бил свидетел. Защото някога бях един от тях. Пленен в земя известна като Утремер, или Светите земи, държан като заложник от враговете ми, точно там аз открих тези удивителни мъже.

Имаше петдесет от тях в моята килия. На тясно и студено, вързани, бити и изтощени. Но не и победени. Не, тези мъже никога не можеха да бъдат сломени.

Не и от нещо, родено на тази земя.

Макар да ги познавах като млади мъже, а в някои случаи почти момчета, те изглеждаха изтощени, колкото стар просяк. Лицата им бяха набраздени от ужас и глад, дрехите им бяха дрипави и накъсани, а телата им белязани и кървящи от стари и нови рани. И въпреки това се бореха със сила на волята, която ме изумява до ден днешен.

Измежду петдесет пет от тях се очертаха като наши предводители: Привидението, който се движеше крадешком и потайно, като избягваше сблъсък със стражите ни; Шотландеца, който се пожертва заради другите, за да не бъдат те наказани; Уидоумейкър1, който се грижеше за нас и планира бягството ни; Магьосника, който беше способен да разсее и открадне от каквото и да се нуждаехме и Абата, чиито научни занимания и безкрайна вяра ни напомняха, че все още сме хора, дори и да живеехме като животни в мръсен затвор.

Кръстихме ги Куинфортис2 – латински израз, който означава силата на петимата. Те поддържаха нашия дух и надежда живи всеки ден, докато пазачите ни се стремяха да ни пречупят. Без тях никой от нас нямаше да се прибере у дома.

Щяхме да сме мъртви досега.

Всички. Всеки от нас.

В тяхна чест е написана тази поема.

Уидоумейкър

Срещнах мъжа, когото Братството наричаше Уидоумейкър през първия ден от хвърлянето ми в затвора. Лицето му беше толкова обезобразено от побоя, че ми напомняше на някакво ужасно чудовище. Но това, което ме изплаши, бяха очите му.

Умният му и остър поглед виждаше право през мен. Предложи ми ръката си, както беше направил с останалите пленени против волята им, и ми каза, че докато той диша, ще бъда защитен.

Наистина го мислеше.

В нощта на нашето бягство от ада, седем мъже останаха зад нас, за да прикриват следите ни.

Куинфортис, Фантома и Езичника.

Докато бяхме на борда на кораба към дома, седмината смело посрещнаха преследвачите ни сами, с нищо повече от голите си ръце, за да се защитават. Дори сега, години по-късно, все още мога ясно да си спомня гледката, която представляваха, докато се биеха на лунната светлина като обладани защитници, а ние бягахме по тяхно желание.

Привидението, Шотландеца, Уидоумейкър, Магьосника, Абата, Фантома и Езичника.

Мъже, които отказваха да ползват истинските си имена, докато бяха затворници, когато бяха принизени до животни, принудени да се бият за оскъдна храна.

Мъже, които бяха свързани от белезите и клетвите си един към друг, и от клеймото на десните им длани, което враговете им поставиха там, за да им напомня завинаги за времето в миналото им, когато са били зверове.

Но в нощта на нашето бягство, те не бяха животни. Не бяха мъже, нито момчета.

Бяха легенди.