Сказания за ледената планина

— Не ми водиш приятели, Арно, а убийци — процеди Калимент, — не съм против заниманията с вълшебства, стига да са за доброто на хората, мога дори да приема, че елф на мрака е видял светлината, колкото и невероятно да звучи, но да ми доведеш крачещ мъртвец, отказал да приеме присъдата на своя Бог, е прекалено.

— Римиел е човек, на когото моите приятели имат доверие — каза Арно, — а щом те му имат доверие, аз също му се доверявам. Не е ли казано да не съдиш другите за това какви са?

— Казано е — рече абат Калимент — и както виждаш аз приемам дори този Алтиарин, макар да съм чувал ужасни истории за командир на черните елфи със същото име. Но Римиел е вампир, добре известен на всеки, занимавал се поне малко с история, макар това, че го виждам посред бял ден, да е нещо ново и ужасно, което легендите не споменават. Ала написаното за него в старите свитъци е достатъчно красноречиво. Нощният ужас на Тарр, кръвосмучещият в тъмнината, тиранинът от покрайнините, палачът на върколака.

— Какъв е този върколак, Римиел? — попита Алтира.

— Боен другар — тихо отговори вампирът, — който вече не е между живите.

— Нещо, в което ти си съпричастен — упрекна го Калимент.

— Нямах избор — отговори тихо Римиел.

— Винаги има избор! — не се съгласи абатът, а после се обърна към Арно: — Не мога да те приема с такива гости, приятелю. Съжалявам, че си бил целия път напразно.

— Наистина е било напразно — каза Лерта. — И тук монасите първо съдят, а после помагат. Вие дори не чухте историята ни.

Абат Калимент сви устни.

— Не сте права — каза накрая той. — Ние не сме свирепи монаси на Инквизицията, нито сребролюбци като абат Делет. Търсим истината.

— Затова и дойдохме при вас — намеси се Алтиарин, — преследвани сме от личове, наричащи се Пилигримите на Черното Начало. Знаете ли нещо за тях?

Абат Калимент пребледня, като чу тези думи, и се олюля. Барон Арно пристъпи напред и го подхвана.

— Отче, добре ли сте?

— Влезте в манастира — прошепна той накрая и направи знакът на Колелото — но… — очите му се спряха на вампира — без нашата благословия. Нашият манастир е свято място и има аура, която отблъсква злите сили. Вашето място не е сред нас. Допускаме ви само защото споменахте това… име. А има сили, пред които дори Вие бледнеете, вампире.

Римиел отклони глава.

— Не му обръщай внимание — каза Алтира и го целуна по устните. Той леко се усмихна.

Свещеникът изсумтя.

— И продължавате да пръскате грях — сетне махна с ръка, — но живеем във времена, в който сме принудени да работим с какви ли не съюзници. Заповядайте.

И абат Калимент влезе в сградата на манастира, макар и не преди да остави конете в малка, но топла и приятна за животните конюшня.

Долният етаж на сградата бе предназначен за молитви, но той ги поведе към горните, в които бяха килии за живеене. В манастира имаше малко монаси, всички, от които загледаха подозрително гостите.