Ледената пустиня
- Автор: Каранса Майте
- Серия: Войната на вещиците #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Унискорп
- ISBN: 978-954-330-333-5
- Переводчик: Александрина Кузманова
- Жанр: Детское фэнтези
Электронная книга - «Ледената пустиня». Краткое содержание книги:
— Хубаво име.
Обичаше ме. Обичаше момиченцето ми. Не можеше да ме остави.
— Тогава защо не искаш да дойда с теб?
— Не разбираш ли, че нещата се промениха? Ще имаш бебе, ще се нуждаеш от грижи, мястото, където отивам, е неприветливо, пусто…
Бях готова да разбера всичко. Гунар беше блед и гледаше надалеч.
— Вземи ме с теб, моля те.
Той стисна юмруци и изчаках да продължи:
— Холмфридюр ще се погрижи за теб и ще се постарае да се върнеш при майка си.
Говореше бавно, думите с мъка излизаха от устата му, като малки страхливи момиченца, които отказват да се пуснат по пързалката.
Усетих вкуса на сълзите, но не заплаках.
— Не искам. Искам да бъда с теб.
Гунар се опита отново да ме убеди, но безуспешно:
— Опасно е за теб.
Предъвкваше думите, заваляше ги и като че ги изплюваше, сякаш не идваха отвътре, а бяха продиктувани по телефона. Възразих с гняв:
— Не говориш сериозно! Кажи ми, че не говориш сериозно!
Гунар избягваше погледа ми. Извърна глава и въздъхна.
— Селене, за последен път ти казвам. Вземи си нещата и бягай далеч, веднага и без да поглеждаш назад. После ще е твърде късно.
Заяви го с такава липса на убеденост, че разбрах — бях спечелила играта. Направих точно обратното.
— Кажи, че ме обичаш.
Взех ръката му. Целият трепереше.
— Обичам те — прошепна той, — и то лудо.
Само това исках да чуя.
— Ще остана с теб.
Гунар ме стисна толкова силно, че ме заболя.
— Селене, ще съжаляваш.
Беше ми все едно. Без да обръщам внимание на системата, нито на раните си, станах и го целунах. Гунар отвърна на целувката ми страстно, неописуемо вълнуващо, сякаш политнах като птичка. Чувствах, че иска да ме задържи, но също видях и една сълза да се търкулва по бузата му. Бях много млада и много глупава. Мислех, че плаче от вълнение, а страстта е компасът на живота ни.
Гунар нежно ме погали по косата, както само той умееше.
— Обещай, че няма да ми задаваш въпроси.
Приех условията му, без да мрънкам.
— Обещавам — заявих аз, като потиснах изгарящото ме любопитство да узная всичко, което криеше от мен и не ми казваше.
— И че каквото и да стане, няма да ме намразиш.
— Обещавам — изрекох глупаво.
Не знаех, че чувствата ни няма да бъдат увенчани с бъдещо обвързване.
— С мен ще си в безопасност — прошепна Гунар.
И ме успокои. Това исках. Сигурността, че някой ще ме защитава. Мен и дъщеричката ми.
— Ще се скрием във вечния лед, на безлюдно място.
— Без никой друг?
— Само ти и аз. Само двамата.
Дори не попитах къде. Наивно вярвах, че единственото сигурно място в света е до Гунар и моята малка Диана.
От този момент нататък започна истинският кошмар.
Селене спря колата на една тъмна уличка. Бяха в малък провинциален град и Анаид дори не погледна името, защото бе погълната от разказа на Селене. Майка й се приготви да паркира.
— Ще починем тук. Трябва да свърша една работа.
— И ще ме зарежеш просто така? — запротестира Анаид.
— Да те зарежа?
— Все още не съм се родила.
Селене се прокашля.
— Знам.
— Искам да науча коя съм. Къде съм се родила. Дали Гунар е моят баща. Защото така се чувствам объркана. Мислех, че… Всъщност… коя е Диана?
Селене не отговори директно на въпроса на Анаид. Вместо това даде на задна скорост, паркира безпогрешно и посочи ресторанта.
— Първо да хапнем нещо.
Анаид се разбунтува срещу нея.
— Преди да ям, бих искала да знам коя съм.
Селене не отстъпваше:
— Казах ти, че няма да ти хареса да чуеш истината.
— Добре де, да предположим, че не съм ти дъщеря. Защо увърташ толкова, та не ми го кажеш направо? Толкова ли е трудно?
Селене загаси двигателя и сведе глава засрамена.
— Трудно е да ти кажа просто така коя си и откъде произхождаш. Затова ще се помъча да бъда възможно най-точна и ясна. Ще ти разкажа всичко по реда си. Чуваш ли ме? Дори и да ме дразниш или да се ядосваш, няма да ме накараш да прескоча някой епизод. Направя ли го, ще стане лошо.
Анаид пребледня.
— Искаш да кажеш, че няма да го понеса?
— Кое?
— Да знам коя съм.