Бурята

Стаята беше спартанска. Никакви удобства освен най-нужната мебелировка — легло, стол и нощно шкафче. По стените нямаше декорация освен железен камертон, окачен над леглото, със сочещи нагоре зъбци. Наричаха го двузъбец. Беше символът на тяхната вяра. В чекмеджето на нощното шкафче имаше конопено расо, а на пода — чифт сандали. Зад загасената свещ лежеше подвързан с кожа молитвеник с гравиран върху корицата двузъбец.

Беше място, изпълнено с покой. Умиротворяващо. Непоносимо.

Той бе преминал от света без събития на Грейсън Толивър към бурните крайности, белязали съществуването на Главореза от моста, а сега бе запокитен в недрата на скуката, заплашен да бъде погълнат от нея.

„Е, поне съм още жив“ — помисли си. Макар да не бе докрай сигурен, че това е повод за радост. Пюрити бе подложена на Прибиране. Не с подменено съзнание и ново местожителство, а окончателно мъртва. Нямаше я вече и въпреки ужасния ѝ замисъл той изпитваше болезнена мъка по нея. Копнееше да чуе предизвикателния ѝ глас. Бе се пристрастил към нейната хаотичност. Сега трябваше да се нагоди към живот без нея, към живот и без себе си, защото кой бе той сега?

Легна на леглото, което дори беше удобно, и чака може би половин час. Питаше се дали тоналистите не прилагаха към всички политика на изчакване също като Службата за неприемливи. Накрая чу скърцането на вратата. Вече бе късен следобед и светлината от прозорчето едва му позволяваше да види, че мъжът, застанал насреща му, бе само малко по-възрастен от него самия. На едната си ръка носеше нещо като твърд калъф.

— Аз съм брат Макклауд — представи се той. — Куратът прие молбата ти за убежище. Както разбрах, питал си лично за мен.

— Приятел ми поръча така.

— Може ли да попитам кой?

— Не може.

Той се подразни малко, но пропусна репликата.

— Ще ми покажеш ли поне документа си за самоличност? — И когато Грейсън се поколеба, брат Макклауд добави: — Който и да си, каквото и да си направил, няма да те предадем на Интерфейса на властта.

— Там вече със сигурност знаят, че съм тук.

— Да — съгласи се брат Макклауд, — но присъствието ти тук е въпрос на религиозна свобода. Бурята няма да се намеси.

Грейсън бръкна в джоба си и му подаде електронната си карта, на която още лъщеше яркото червено „Н“.

— Неприемлив — подхвърли тоналистът. — Все повече такива идват при нас напоследък. Е, Главорез, тук няма значение кой си.

— Това не е името ми…

Брат Макклауд го изгледа въпросително.

— Това още нещо, за което не желаеш да говориш ли е?

— Не, просто… не си струва усилието.

— Как да те наричаме тогава?

— Грейсън. Грейсън Толивър.

— Ами добре тогава, ще си брат Толивър.

Грейсън реши, че ще преживее обръщението „брат Толивър“.

— Какво е това чудо на ръката ти?

— Нарича се гипсова шина.

— И аз ли трябва да нося такава?

Брат Макклауд се разсмя.

— Не и ако не си счупиш ръката.