Еликсир в Ада [bg]

— Такива са правилата — отвърна сухо охранителят в бяло, а облеченият в черно потвърди това, кимайки бюрократично с глава. — Вие просто нямате представа при кого отивате.

— Всичко е ясно — рече Калашников. — И къде е следващият телепортьор?

Охранителят в черно си позволи лекичко да се усмихне.

— Няма телепортьор. Вече пристигнахте. Тринайсетият е зад тази врата.

Алексей въздъхна с облекчение и за пръв път от много години без малко не каза „Слава на Гласа“, което естествено беше строго забранено от правилата в Града. Часовникът на стената показваше късна нощ. Пътят, включително и телепортирането му, бяха отнели четири часа.

Черният и Белият извадиха ключове във формата на круши и ги пъхнаха в загадъчното устройство с безброй лампички пред тях. Устройството дълго разчита данните, шумолейки тихичко и мигайки със светлинните си, докато най-сетне изписа заветното: „Достъпът е разрешен“. Черният и Белият си сложиха с отработени движения специални блокиращи очила. Както се досети Калашников, на тях им бе забранено да поглеждат Тринайсетия в очите.

Стоманената врата се разтресе във въздуха и изчезна, сякаш никога не я е имало. Пред очите на Алексей се разкри уютна стая също като онази, която навремето бе виждал в Санкт Петербург в мебелираните помещения на „Астория“. С персийски килими ръчна изработка, с дивани, тапицирани с китайска коприна, и дори с немски роял до стената.

С гръб към него, стиснал театрално ръце на гърба си, стоеше един мъжът с дълги коси, вързани на опашка. Той беше издокаран с контешки тъмносив костюм с ламе. Калашников се смути, тъй като винаги си бе представял Тринайсетия с античен хитон и с кожени сандали. Сакото му явно беше ушито по поръчка от някой от покойните моделиери на фирмата „Армани“. Всъщност само след секунда Алексей се усмихна на собствената си наивност. Нали сега и той използваше малък мобилен телефон, въпреки че докато беше жив, телефонните апарати бяха огромни… Сигурно не бяха отказали и на Тринайсетия да се възползва от благините на цивилизацията, още повече че съдбата му едва ли щеше да се реши скоро.

Кухината зад гърба на Калашников отново се превърна в стена, но той не забеляза това.

Юда се обърна и го посрещна радушно с усмивка на любезен домакин.

— При мен ли идвате? Всъщност при кого другиго бихте могли да дойдете… Толкова рядко имам гости. За съжаление отказаха да ми съобщят причината за вашето посещение. Седнете. Искате ли кафе?

Калашников благодари машинално и приседна на една от кадифените табуретки.

— Идвам при вас… Как да ви обясня… По доста необичаен повод. — Той не знаеше какво да каже. Думите му се застъпваха и сякаш набъбваха в устата му. — Разбирате ли, имаме голям проблем… Ъ-ъ-ъ… Общо взето, стана нещо…

Кръстосал крака, Юда продължаваше да го гледа с добродушна усмивка на психоаналитик, който служебно е задължен да изслушва пациентите си. Пръстите му с безупречен маникюр галеха повърхността на старинната масичка.