Колосът от Маруси [bg]

— Ти го казваш, братко.

— Аз си викам, Чичо Сам дава ми пушка, праща ме да се бия, аз се бия за него. Гърци не обичат италианци. Гърци обичат Америка. Всеки харесва Америка…

— Ти също ми харесваш — прекъснах го, изправяйки се, и му стиснах ръката, — но сега се налага да те оставя, пишка ми се.

— Добре, аз ще те чакам — заяви той.

Има да почакаш, рекох си и се скрих вътре в гарата. Измъкнах се от другата страна и се поразходих под дъжда. Когато влязох отново, видях, че влакът трябва да пристигне в осем. Край перона се бе проточила върволица от коли. Към седем се появи пиколото от хотела и ми подаде бележка. Беше от Даръл, който ме подканяше да се върна, за да вечерям с тях. Влакът нямало да дойде преди десет, съобщаваше ми той. Премислих и реших да откажа — най-вече защото мразя да се сбогувам повторно, не за друго.

Качих се в един от вагоните и седнах в тъмното. Към девет и половина от срещуположната посока пристигна влак и всички се оживиха. Но после се оказа, че това бил екскурзионен влак, нает от някакъв клуб. Докато стоях на перона, научих, че тръгвал за Атина след минути. Чудех се дали не мога да ги убедя да ме вземат, когато един мъж дойде при мен и ме заговори на гръцки. Отвърнах на френски, че не разбирам, че съм американец и че трябва да стигна в Атина колкото се може по-скоро. Той повика млада жена, която говореше английски. Щом узна, че съм американски турист, тя се развълнува и ми каза да почакам, мислела, че може да ме уреди. Постоях няколко минути, поздравявайки се за добрия късмет. Младата жена се появи, придружена от мрачен, меланхоличен мъж с превзет вид. Той учтиво ме попита защо е важно за мен да се върна бързо в Атина, защо не мога да изчакам другия влак, който щял да пристигне след малко, сигурен бил. Отвърнах му също така учтиво, че нямам друга основателна причина освен страха. Увери ме, че не бивало да се тревожа. Влакът трябвало да дойде съвсем скоро, в което ни най-малко не се съмняваше. Поколеба се за миг и после внимателно, сякаш подавайки ми сламка, за която да се хвана, се поинтересува вежливо и възможно най-тактично, като че не желаеше да изкопчи тайната от мен, дали нямам по-належаща причина да настоявам да тръгна по-рано. Долових нещо в тона му, което ми подсказа, че ще е по-добре да не си измислям фалшив претекст. Усещах, като да подозираше, че не съм просто турист. Зад тази блага и любезна външност аз надуших полицейски инспектор. Наистина в джоба си имах писмо от Бюрото по туризъм, което Сефериадис ми беше дал, когато отивах на Крит, ала от опит знаех, че ако някой те подозира, колкото по-добри са препоръките, толкова по-зле за теб. Спуснах се по стъпалата, като му благодарих за учтивостта, извинявайки се за неудобството, дето му бях причинил. „Багажът ви?“, попита той с блясък в очите. „Нямам“, отвърнах и бързо изчезнах в тълпата.