Разкази с неочакван край [bg]

— Ще ме извините — отвърна мистър Богис превзето, — но в Англия има много столове, които струват двойно повече. И знаете ли къде са те? Заврени из фермите и къщурките по цялата страна. Собствениците ги използват вместо стълби и се качват по тях с подкованите си ботуши, за да си вземат буркан сладко от бюфета или да закачат някоя картина.

Ръминс неспокойно размърда крака.

— Искате да кажете, че единственото ви желание е да влезете вътре, да застанете насред стаята и да се огледате?

— Точно така — отвърна мистър Богис. Най-после беше започнал да надушва каква е работата. — Не желая да надничам нито в бюфетите, нито в килера ви. Просто искам да огледам мебелите, за да видя дали имате нещо ценно, за което да пиша после в списанието на дружеството.

— Знаете ли какво мисля? — каза Ръминс и втренчи в него малките си жестоки очички. — Мисля, че вие лично изкупувате нещата. Защо иначе ще си правите целия този труд?

— О, божичко, само бих могъл да мечтая да притежавам толкова пари. Разбира се, ако видя нещо, което особено ми харесва и не надвишава възможностите ми, може би ще се изкуша да направя предложение. Но, уви, това се случва много рядко.

— Добре — каза Ръминс. — Предполагам, че няма да има нищо лошо да се огледате наоколо, ако това е всичко, което искате.

Той го поведе през двора към задната врата на къщата и мистър Богис го последва; същото направиха синът му Върт и Клод с двете си кучета. Минаха през кухнята, където единствената мебел беше евтина чамова маса, върху която имаше мъртво пиле. Оттам влязоха в сравнително голяма и изключително мръсна всекидневна.

И то беше там! Мистър Богис го видя веднага, замръзна на мястото си и хлъцна някак си рязко и пискливо. Остана така пет, десет, петнайсет секунди, облещен като идиот, неспособен да повярва, не смеещ да повярва на очите си. Не можеше да е истина, просто не беше възможно. Но колкото по-дълго го гледаше, толкова по-истински започваше да му се струва. В края на краищата ето го там до стената, точно пред него, истински и солиден като самата къща. Пък и кой на света би могъл да сбърка такова нещо? Вярно, беше боядисан в бяло, но това нямаше никакво значение. Някой идиот го беше намацал. Боята лесно можеше да се махне. Но, всемогъщи боже! Само го погледни! И то на такова място!

В този миг мистър Богис си спомни за тримата мъже — Ръминс, Върт и Клод, които се бяха скупчили до огнището и внимателно го следяха с очи. Бяха видели как се стъписа, как изхълца и се опули, трябва да бяха видели и лицето му, което почервеня или може би беше побеляло, но във всеки случай бяха видели достатъчно, за да провалят цялата проклета сделка, ако не действаше светкавично. Мистър Богис побърза да притисне ръка до сърцето си, залитна до най-близкия стол и се строполи в него, като дишаше тежко.