Не казвай сбогом [bg]

Мерибет потупа Ранд по гърба, докато вървяхме към парка, а аз си помислих колко много ми се иска да направя същото, едно бързо докосване, и неочаквано от устните ми се изтръгна стенание, бързо и сълзливо стенание. Имах нужда от някого, но не бях сигурен дали от Анди или от Ейми.

— Ник? — повика ме Го. Вдигна ръка към рамото ми, но аз я отблъснах.

— Извинявай. О, много съжалявам, беше нелеп изблик — казах. — Изобщо не беше в стила на семейство Дън.

— Няма проблем, и двамата сме разстроени — каза тя и отмести поглед. Откакто беше открила в какво положение се намирам, както беше започнала да нарича изневярата ми, беше се отдръпнала малко, погледът й бе дистанциран, а лицето й — постоянно безизразно. Много се стараех да не се ядосвам на това.

Когато влязохме в парка, телевизионните екипи бяха навсякъде — вече не бяха само местни мрежи. Семейство Дън и семейство Елиът обиколиха тълпата, Ранд се усмихваше и кимаше като някакъв гостуващ благородник. Бони и Гилпин се появиха почти незабавно, тръгнаха подире ни като дружелюбни кутрета — бяхме се превърнали в нещо познато, почти в мебели, и вероятно това беше идеята. Бони беше облечена със същите дрехи, които носеше на всяка публична проява — скромна черна пола и сива раирана блуза, отпуснатата й коса бе прибрана с шноли от двете страни. Познавам едно момиче, което се казва Бони Марони… Нощта беше гореща и под мишниците й имаше по едно тъмно и усмихнато лице от пот. Тя наистина ми се усмихна, като че ли следобедът, обвиненията — понеже това бяха обвинения, нали така? — изобщо не се бяха случвали.