Не казвай сбогом [bg]

Ник Дън

Изчезнала от шест дни

Първите четирийсет и осем часа са ключови за всяко разследване. Ейми я нямаше почти седмица. Вечерта щеше да има бдение на свещи в парка „Том Сойер“, който според пресата бил „любимото място на Ейми Елиът Дън“. (Не ми бе известно да е стъпвала в парка, който сигурно не познава, като изключим името. Най-обикновен, без много дървета, с пясъчник, който почти винаги е пълен с животински изпражнения, той всъщност е адски далеч от духа на Твен.) През последните двайсет и четири часа историята завладя националния ефир, изведнъж се появи навсякъде, просто така, и медиите (моите предишни колеги, моите хора!) моделираха историята и предпочитаха гледната точка на „невероятната Ейми“ и на дългия брак на семейство Елиът. Никакви злоби коментари за прекратяването на поредицата, за почти пълния финансов банкрут на авторите — в момента за семейство Елиът се говореха само хубави неща. Медиите ги обожаваха.

Мен не толкова. Вече изтъкваха някои причини за загриженост. Облягаха се не просто на изтекла информация — липсата на алиби, евентуално „инсценираното“ местопрестъпление — а на действителни лични особености. Съобщаваха, че преди не съм имал по-дълга връзка с жена от няколко месеца, което явно ме правеше женкар. Бяха научили, че съм настанил баща си в „Камфърт Хил“ и че рядко го посещавам, което пък означаваше, че съм го изоставил. „Това е напълно реален проблем, Ланс.“ Медиите бяха възродили собственото ми име, което ненавиждах още от средното училище и в началото на всяка учебна година се провиквах на учителите: „Ник, казвайте ми Ник!“. Всеки септември, като ритуал в началото на учебната година: „Ник, казвайте ми Ник!“. И винаги се намираше някой умник, който през междучасието се правеше на интересен, обикаляше превзето и повтаряше: „Здрасти, аз съм Ланс“. А после всичко се забравяше до следващата учебна година.