Сърце (Дневникът на един ученик)

Добрият ми татко ми прости и тоя път и ме пусна да отида на излет, който бе замислен в сряда с бащата на Корети, продавача на дърва. Всички имахме нужда да подишаме въздух на хълма. Беше празник. Вчера се намерихме в два часа на площад „Конституция“ — Дероси, Гароне, Гарофи, Прекоси, баща и син Корети и аз с провизиите си от плодове, наденици и варени яйца; носехме също и тенекиени чаши. Гароне носеше една кратуна, пълна с бяло вино, Корети — войнишката манерка на баща си, пълна с черно вино, а малкият Прекоси с ковашката риза държеше под мишницата си един самун от два килограма. Пътувахме с омнибус до черквата „Гран мадре ди дио“, а след това — пъргаво нагоре по хълмовете. Имаше зеленина, сянка, прохлада! Търкаляхме се по тревата, плискахме си лицата в потоците, скачахме през живите плетища. Корети, бащата, ни следваше отдалече, метнал палто през рамо, пушейки с гипсовата си лула, и от време на време ни заплашваше с ръка да не си скъсаме панталоните. Прекоси свиреше с уста: никога не бях го чувал да свири с уста, Корети, синът, правеше из пътя всичко; с чекията си, дълга един пръст, той умее да прави какво ли не: воденични колелца, вилици, църкала; той искаше да носи нещата на другите и беше толкова натоварен, че се обливаше в пот; но беше все пъргав като сърнец. Дероси се спираше всеки миг да ни казва имената на растенията и насекомите: аз не зная как е успял да научи толкова неща. А Гароне ядеше хляб мълчаливо; горкият Гароне, след като загуби майка си, той не поглъща вече хапките тъй весело както преди. Но той си е винаги добър. Когато някой от нас се затичваше да прескочи някой трап, той изтичваше от другата страна да му подаде ръка. Прекоси се боеше от кравите, защото като бил малък, една го мушнала и винаги когато минаваше крава, Гароне заставаше пред него да го пази. Изкачихме се чак до „Санта Маргерита“ и след това се спуснахме надолу по стръмнините, като скачахме и се търкаляхме. Прекоси се спъна в един храст, скъса си рубашката и остана на място посрамен с увисналия парцал; но Гарофи, който носи винаги топлийки на палтото си, забоде увисналите парчета на рубашката, а Прекоси през това време му казваше: „Извини ме, извини ме…“ След това започна отново да бяга. Гарофи не губеше времето си из пътя; береше треви за салата, събираше охлюви и всеки камък, който малко лъщеше, го пъхаше в джоба си, като си мислеше, че в него има злато или сребро. Ние тичахме, търкаляхме се и се катерехме на сянка и на слънце, нагоре и надолу по всички възвишения и преки пътеки, докато стигнахме изморени и запъхтени на върха на един хълм, дето седнахме на тревата да закусим. Оттук се виждаше една безкрайна равнина, а също и сините Алпи с побелели върхове. Всички умирахме от глад, хлябът сякаш се топеше в устата ни. Бащата на Корети ни поднасяше порции от наденици върху тиквени листа. Започнахме да говорим всички заедно за учителите, за другарите, които не можаха да дойдат, и за изпитите. Прекоси се срамуваше малко да яде и Гароне му пъхаше в устата насила най-хубавото от своята закуска. Корети беше седнал до баща си с кръстосани крака: като ги видеше човек седнали така един до друг, и двамата червени и усмихнати, с ония бели зъби, би казал, че са по-скоро братя, отколкото баща и син. Бащата пиеше с удоволствие, изпразваше също и чашите, които ние оставяхме наполовина недопити, и казваше: