Пейзажите на времето
- Автор: Бенфорд Грегори
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пейзажите на времето». Краткое содержание книги:
1962 г. Младият асистент в Калифорнийския университет Гордън Бърнстейн забелязва странни смущения по време на лабораторен експеримент. Въпреки присмеха и съпротивата Бърнстейн разкрива невероятна истина… истина, която ще промени живота му и историята — истина зад самото време.
Айзък Лейкин стоеше в кабинета му с гръб към вратата и гледаше към скелета за бъдещото гнездо на оси, което бе надвиснало отгоре.
— А, Гордън — измърмори той, като се обърна. — Търсех те.
— Мога да си представя защо.
Лейкин седна на ръба на бюрото на Гордън. По-младият мъж остана прав.
— Е?
— Онова нещо с Шрифър.
— Да. — Професорът вдигна поглед към флуоресцентните лампи и присви устни, като че ли внимателно подбираше правилните думи.
— Нещата излязоха от контрол — услужливо му подсказа Гордън.
— Да, страхувам се, че е така.
— Шрифър ми обеща, че по новините няма да замесва нито мен, нито КУЛХ. Единствената му цел бил онзи чертеж.
— Е, въпросът далеч надхвърли тези рамки.
— Как така?
— Получих доста телефонни обаждания. Ти също щеше да получиш, ако си беше седял в кабинета.
— От кого?
— От колеги. Хора, които се занимават с ядрен резонанс. Всички те искат да знаят какво става. Аз също.
— Ами… — Гордън обобщи второто съобщение и решението на Шрифър. — Страхувам се, че Сол наистина прекрачи границата, но…
— Съгласен съм. Позвъни ми и шефът на личен състав.
— И какво?
— И какво ли? Наистина, той няма много действителна власт. Но колегите ни имат. Приели са решение.
— Какво?
Лейкин сви рамене.
— Ще трябва да отречеш заключенията на Шрифър.
— Ъ? Защо?
— Защото са погрешни.
— Аз не зная това.
— Човек не трябва да излиза с твърдения, които не може да докаже.
— Но да ги отречем също няма да е вярно.
— Смяташ ли хипотезата му за вероятна?
— Не — неспокойно се раздвижи Гордън. Бе се надявал да не му се налага да казва каквото и да е — нито да потвърждава, нито да опровергава.
— Тогава недей да се съгласяваш с него.
— Не мога да отрека, че сме получили онова съобщение. Беше казано съвсем ясно.
Лейкин вдигна вежди с презрителното изражение на европеец, с което като че ли искаше да каже: „Как мога да се разбера с такъв човек?“. В отговор Гордън несъзнателно дръпна панталоните си, мушна палци в колана на хълбоците си и сви рамене. Абсурдно, той изведнъж си представи Марлон Брандо в същата поза, присвил очи срещу някакъв главорез, който току-що се е изпречил на пътя му. Гордън премигна и се опита да измисли какво да каже.
— Нали разбираш — внимателно продължи Лейкин, — че приказките за съобщението — освен че ще те направят на глупак, — ще хвърлят съмнение върху ефекта на спонтанен резонанс?
— Може би.
— Някои от телефонните обаждания бяха свързани точно с този въпрос.
— Може би.
Лейкин остро го изгледа.
— Струва ми се, че ще трябва да се поогледаш и да помислиш за това.
— Да блестиш е по-добре, отколкото да се оглеждаш — шеговито измърмори Гордън.
Професорът се вцепени.
— Какво си…
Телефонът иззвъня. Гордън с облекчение грабна слушалката. Отговорите му бяха едносрични.
— Добре. Значи в три часа. Номерът на кабинета ми е 118.
Когато затвори, той безизразно погледна към Лейкин и каза:
— „Сан Диего Юниън“.
— Ужасен вестник.
— Естествено. Искат някои подробности за историята.
— Ще се срещнеш ли с тях?
— Разбира се.
Лейкин въздъхна.
— И какво ще им кажеш?
— Ще им кажа, че не зная откъде, по дяволите, идва сигналът.
— Неразумно. Неразумно.
След като Лейкин си тръгна, Гордън се замисли за ненадейната фраза, която беше изрекъл: „Да блестиш е по-добре, отколкото да се оглеждаш“. От кого ли я бе чул? Навярно от Пени — звучеше като някаква литературна забележка. Но наистина ли мислеше така? Гонеше ли слава, като Шрифър? Бяха го навикнали да поема известно количество вина за подобни неща — такова бе клишето, нали, евреите изпитваха чувство за вина, така ги бяха научили майките им. Но не ставаше дума за вина, не — интуицията ясно му подсказваше това. Инстинктивно чувстваше, че в съобщението се криеше нещо, че беше истинско. Стотици пъти бе премислял нещата и трябваше да разчита на собствената си преценка, на собствените си данни. И ако за Лейкин темата бе глупава, ако Гордън му изглеждаше мошеник, така да бъде.
Той пъхна палци в колана си, погледна навън към калифорнийската насекомоподобна архитектура и се почувства добре, дяволски добре.
След като репортерът от „Сан Диего Юниън“ си тръгна, Гордън продължаваше да се чувства уверен, макар и с известно усилие. Журналистът му беше задал много тъпи въпроси, но така и трябваше да е. Физикът подчертаваше несигурните моменти, а „Юниън“ искаше ясни отговори на астрономическите въпроси, за предпочитане събрани в едно, поддаващо се на цитиране изречение. За Гордън основното бе как се прави наука — че отговорите винаги са временни, че винаги се чака резултатът от бъдещи експерименти. „Юниън“ очакваше приключения, вълнения и повече доказателства от един университет на пътя към своето величие. Наистина успя да измъкне известна информация, но не много.