Името на розата [Il nome della rosa - bg]

— Много добре. Ала Тома е различен от Бонавентура; Тома е дебел, докато Бонавентура е слаб, а може да се случи и така, че Угочоне да е лош, а Франциск — добър, Алдемар да е флегматичен, а Агилулф — жлъчен. Или не си съгласен?

— Така е, разбира се.

— Щом е така, значи между различните хора съществува пълно сходство, що се отнася до тяхната субстанциална форма, но те се различават по специфичните си свойства и външни отлики.

— Така е.

— Затова, казвайки на Убертино, че самата човешка природа със сложните си действия направлява както любовта към доброто, така и склонността към злото, аз се опитвам да убедя Убертино в идентичността на човешката природа. А когато твърдя пред абата, че между катарите и валденсите има разлика, аз поставям ударение върху техните специфични особености, И настоявам за това, защото се случва да пращат на кладите валденси, като им приписват свойствата, присъщи на катарите, и обратно. А когато бива изгарян човек, се изгаря индивидуалната му субстанция, унищожава се едно конкретно съществуване, само по себе си нужно, поне в очите на Бога, който го е поддържал. Не смяташ ли, че това основание е достатъчно, за да настоявам за различията?

— Да, учителю — отвърнах с възторг. — Сега разбрах защо говорите така и ценя мъдрата ви философия.

— Тя не е моя — отвърна Уилям, — пък и не знам дали е най-добрата. Важното е, че си разбрал. А сега да видим твоя втори въпрос.

— Там е работата — рекох аз, — че се смятам за пълен глупак. Вече не съм в състояние да отличавам свойствата, разграничаващи едни от други катарите, лионските бедняци, хумилиатите, бигардите, просяците, ломбардските бедняци, арноддистите, йоахимитите, апостолските братя, ломбардите, последователите на свободния дух и последователите на Луцифер. Какво да правя?

— Бедни ми Адсон — засмя се Уилям и ме потупа сърдечно по врата, — та ти имаш основание да мислиш така! Представи си, че през последните две столетия, а и преди това по света са минали повеи на недоволство, надежда и отчаяние, и то всички заедно… Или не, сравнението не ми се струва подходящо. Представи си една величествена пълноводна река, която тече на голямо разстояние, обградена от яки диги, и ти знаеш къде е реката, къде е дигата, къде е земята. Но на определено място реката — защото е текла продължително и е изминала прекалено дълъг път, и защото наближава морето, което пък поглъща всички реки — вече изгубва представа за себе си. Превръща се в собствената си делта. Може би от реката остава някакъв главен ръкав, но от нея се разклоняват много други ръкави, в различни посоки; някои отново се сливат и ти губиш представа кой откъде идва, понякога не можеш да разбереш кое все още е река, а кое вече е станало море…

— Ако съм разбрал правилно вашата алегория, реката е църквата, или царството на праведните, която наближава хилядолетието; при тази несигурност тя вече не издържа, появяват се истински пророци и лъжепророци и всичко върви към голямата равнина, където ще стане Армагедон…