Името на розата [Il nome della rosa - bg]

Ала как, докога? Доколкото разбрах, преди около трийсетина години той отишъл в един манастир на минорити в Тоскана и там облякъл расото на францисканците, но без да постъпи в техния орден. И май че там понаучил малкото латински думи, които употребяваше, като ги смесваше с думи от всички места, където той, клетият безотечественик, бе стъпвал, с думи, дето бе научил от всичките си другари по скитничество, с които се бе срещал — от наемниците от моите краища до далматинските богомили. Там се отдал на покаяние („покаятелствувайте се“, повтаряше той и очите му горяха и отново чух израза, който бе събудил любопитството на Уилям), но доколкото разбрах, и миноритите, при които живеел, били с твърде объркани схващания, защото веднъж, като се разгневили на каноника от съседната църква, когото обвинили в грабежи и други низости, нахлули в дома му и го търколили по стълбите; грешникът умрял, а те разграбили църквата. Поради това епископът пратил войници, монасите се пръснали кой накъдето види и Салваторе доста скитал, вече из Северна Италия, с една банда просещи монаси, или по-точно просещи минорити, несъблюдаващи ни ред, ни закони.

Оттам се прехвърлил някъде край Тулуза, където се забъркал в друга история, разпален от разказите за големите подвизи на кръстоносците. Един ден разни овчари и бедняци — били безброй — се събрали и решили да прекосят морето и да се сражават срещу враговете на вярата. Нарекли ги пастирчетата. Всъщност те искали да избягат от прокълнатите си краища. Имали двамина водачи, които успели да ги надъхат с какви ли не лъжеучения; единият бил свещеник, изгонен от църквата заради непристойното си поведение, а другият — монах вероотстъпник от ордена на свети Бенедикт. Двамата успели да заблудят до такава степен всичките тия нещастници, че те се стичали на тълпи след тях; имало и шестнайсетгодишни момчетии, тръгнали против волята на родителите си, грабнали по една торба и една тояга, без пукната пара, оставили нивите си, следвали ги като стадо, били се насъбрали сума ти хора. За тях вече нямало ни разум, ни закон, за тях имали значение само силата и техните желания. Били като пияни, загдето били заедно, най-сетне свободни, подтиквани от смътната надежда за някаква обетована земя. Минавали през градове и села и грабели каквото им падне, а когато задържали някои от тях, те нападали затворите и ги освобождавали. Когато влезли в парижката крепост, за да освободят неколцина свои другари, затворени по заповед на синьорите, началникът на стражата се опитал да окаже съпротива, те се нахвърлили върху него, бутнали го от стълбата на крепостта и разбили вратите на затвора. После се струпали, готови да се сражават, в ливадите край Сен Жермен. Но никой не се осмелил да се опълчи против тях и те напуснали Париж, като се запътили към Аквитания. По пътя си избивали всички срещнати евреи и разграбвали тяхното имущество…