Името на розата [Il nome della rosa - bg]

— Но кой е бил прав, кой е прав, кой греши? — запитах аз.

— Всички са били прави за себе си, всички са сбъркали.

Тогава, в порив на негодувание, викнах:

— Но защо, защо вие не вземате становище, защо не ми казвате къде е истината?

Уилям замълча и вдигна срещу светлината лещата, над която работеше. После я свали над тезгяха и ми показа през нея едно сечиво:

— Погледни — рече ми той, — какво виждаш?

— Сечивото, само че малко увеличено.

— Ето, най-многото, което можем да направим, е да се взираме по-внимателно.

— Но сечивото е едно и също!

— И ръкописът на Венанций ще си остане същият, след като успея да го прочета благодарение на тази леща. Ала може би, след като прочета ръкописа, ще разбера по-добре част от истината. И може би ще успеем да направим така, че животът в манастира да стане по-добър.

— Но това не е достатъчно!

— Адсон, казвам ти повече неща, отколкото изглежда на пръв поглед. Не за пръв път споменавам пред теб за Роджър Бейкън. Може и да не е бил най-големият мъдрец за всички времена, но аз съм очарован от надеждата, подтикваща жаждата му за знание. Бейкън вярваше в силата, в потребностите, в духовните способности на простите хорица. Той нямаше да е добър францисканец, ако не беше убеден, че нашият Господ бог често говори чрез бедните, безимотните, идиотите и невежите. Ако имаше възможност да ги опознае отблизо, той щеше да се вслушва повече в просещите монаси, отколкото в ръководителите на ордена в отделните провинции. Низшите притежават нещо повече от учените, които често се улисват в търсенето на най-общи закони. Те притежават интуицията за частното. Но тази интуиция сама за себе си не е достатъчна. Простите хорица долавят една своя истина, която може би е по-вярна от тази на църковните учени, но после я пропиляват в неразумни постъпки. Какво трябва да се направи? Да направим науката достояние на простите хорица? Това е твърде лесно или твърде трудно. А и коя наука? Науката от библиотеката на Абон? Същите въпроси си поставяха учителите францисканци. Великият Бонавентура твърдеше, че учените трябва да изведат до концептуална яснота истината, свързана с постъпките на простолюдието…

— Като капитула в Перуджа и Убертино в своите спомени — те превръщат в теологични решения повика на простолюдието към бедност — забелязах аз.

— Да. Но нали видя, това става със закъснение, а когато става, истината на простите хорица вече се е превърнала в истина на властниците, по-изгодна за император Лудвиг, отколкото за монах, отдал се на скромен живот. Как трябва да постъпим, за да не се откъсваме от опита на простите хорица, като запазим, така да се каже, тяхната действена сила, способността им да се работи за преустройството и подобряването на техния свят? Такъв беше проблемът, който си поставяше Бейкън: „Quod enim laicali raditate turgescit non habet effectum nisi fortuito“ — твърдеше той. Опитът на простолюдието избива в диви, неподдаващи се на контрол изблици. „Sed орега sapientiae certa lege vallantur et in finem debitum efficaciter diriguntur“157. Което е равносилно да се твърди, че за практическата дейност, била тя механика, земеделие или управлението на някой град, е необходимо нещо като теология. Той твърдеше, че новата наука за природата трябва да бъде новото голямо начинание на учените, за да се координират, чрез ново опознаване на природните процеси, елементарните потребности, съдържащи се в стихийната, но по свой начин вярна и справедлива смесица от очакванията на простите хорица. Това е новата наука, новата природна магия. Само че според Бейкън новото начинание трябва да бъде ръководено от църквата; мисля, че той поддържаше това становище, защото по негово време духовниците биваха отъждествявани със знаещите.