Зона 51: Истината
- Автор: Мейер Боб
- Серия: Зона 51 #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Зона 51: Истината». Краткое содержание книги:
Кивотът на завета… Екскалибур… Светият граал… Тайните сили на легендарните артефакти най-после са разкрити. Заложено е бъдещето на Земята. Хора и извънземни се борят за контрол над последната тайна: местонахождението на извънземния кораб-майка, нашият последен шанс за спасение. За командира на Зона 51 Майк Търкот залогът е по-голям отвсякога… защото тайната е погребана в блокираната памет на бившата му любима Лиза Дънкан.
Все още изтощен от извънземните войни, в които загиват повечето от хората му, Майк се хвърля в последния сблъсък — срещу извънземна армия, бореща се за пълна власт. Кодовете за изстрелването на ядрените ракети са в ръцете на извънземните и Земята е изправена пред ядрен холокост. Единствената разменна монета е корабът-майка. Когато започват да текат последните мигове, се разкрива поредната смайваща тайна. Залогът: нашият вид, нашето бъдеще, нашата Земя.
Извънземният бързо даде заповеди на екипажа.
Когато люкът се затвори и налягането се възстанови, Дънкан отново влезе в трюма. Изтича при празната вана, натисна бутоните й и пъхна своя ка в слота. Капакът се вдигна, Дънкан легна вътре и сложи на главата си тънка метална лента. Дясната й ръка се беше възстановила до китката. Капакът се спусна и микровлакната на металната лента проникнаха в мозъка й.
Машината се зареди и отстрани блокирането на паметта й.
Всичко това отне двадесет секунди. Ваната се изключи, капакът се отвори и Дънкан излезе. Известно време остана неподвижна в трюма, докато поеме бремето на цялата истина. Истината не я изненада. Всичко бе съвсем логично.
Това беше краят, краят на една хилядолетна мисия. Мисия, за която преди повече от хиляда години съпругът й бе дал живота си. Дънкан отиде при неговата вана, наведе се и целуна прозрачния капак. Радваше се, че е погребала истинското му тяло на Земята.
После напусна трюма и тръгна към контролната зала.
— Скафандрите на всички херметизирани ли са? — попита Търкот.
Докато се взираше в дисплея, получи положителни отговори от другите десантници. Бързо се спускаха към Монс Олимпус. Гравитационното притегляне на планетата подпомагаше двигателите на „Финбар“.
— Отворете люка — нареди майорът.
Аирлианците в контролния център на предавателя бяха прихванали приближаващия се космически кораб. Командирът на оцелелите натискаше шестоъгълните бутони пред себе си и увеличаваше подаването на енергия към предавателя.
Търкот видя усилващото се сияние в центъра на предавателя и извика:
— Напред!
Движеха се прекалено бързо, ала нямаше време за губене.
Вместо съобщение предавателят изстреля към „Финбар“ широк енергиен импулс.
По време на службата си в спецчастите майорът бе скачал неколкостотин пъти с парашут. От почти всички летателни машини на въоръжение в армията — от хеликоптерите „Блекхок“ до грамадните товарни самолети С-5. Но скокът от отворения люк на „Финбар“, докато корабът се спускаше към Марс, беше ново преживяване. Той бе последният от групата и когато скочи, включи реактивните дюзи на двата си крака, като се насочи под ъгъл към планетата.
Изстреляният от предавателя енергиен импулс улучи един от десантниците, разкъса скафандъра му и изпари тялото вътре. Мъжът дори нямаше време да извика.
После лъчът стигна до космическия кораб, отклони го от курса му и празният корпус се запремята към планетата.
Артад видя на дисплея си улучването на космическия кораб и насочи вниманието си към приближаващите се бойни глави. Жалък опит на човеците да го атакуват, но въпреки това трябваше незабавно да се справи с него. Ракетите се движеха по установена траектория, очевидно без възможност за маневриране.
От носа на нокътя се стрелна златен лъч и една по една взриви ракетите.
Повреденият празен „Финбар“ се носеше към Марс. Падна в края на Монс Олимпус на около два километра от предавателя и вдигна голям облак червен прах. Корабът отскочи, преобърна се и се плъзна по склона, издълбавайки триметрова бразда в меката почва, докато спря на километър от върха.
Търкот изруга и се опита да коригира курса си. Движеше се прекалено бързо. Опита се да намали скоростта с помощта на ракетите с твърдо гориво, прикрепени към краката му. На екрана пред очите му се появиха цифри, показващи височината — променяха се с тревожна бързина. Скоростта му намаляваше, но дали щеше да е достатъчно?
— Там има спасителна капсула — посочи наляво Дънкан. По нейна команда с плъзгане се отвори една врата.
Яков, Лийхи, Куин и Кинкейд няколко секунди я зяпаха неразбиращо. На екрана се виждаха бойните глави, избухващи преди да стигнат до нокътя.
— Какво… — започна руснакът, ала Дънкан го побутна по рамото.
— Вървете! По-добре да се спуснете на повърхността и да се опитате да направите нещо, отколкото да останете тук, където нямате абсолютно никакъв шанс.
Яков втренчено я изгледа, после кимна.
— Да вървим.
Докато те тичешком напускаха залата, Дънкан седна на командната седалка.
Първият десантник, скочил от космическия кораб, се блъсна в предавателя, проби един панел и с толкова висока скорост се заби в земята, че потъна почти на метър и половина. От дупката изригна кръв и кислород.
Вторият и третият се справиха малко по-добре и виковете им преди сблъсъка отекнаха в шлемовете на онези, които идваха след тях. Търкот разбра, че няма да успее да намали скоростта достатъчно бързо и че ще го сполети същата участ.