Зона 51: Истината
- Автор: Мейер Боб
- Серия: Зона 51 #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Зона 51: Истината». Краткое содержание книги:
Кивотът на завета… Екскалибур… Светият граал… Тайните сили на легендарните артефакти най-после са разкрити. Заложено е бъдещето на Земята. Хора и извънземни се борят за контрол над последната тайна: местонахождението на извънземния кораб-майка, нашият последен шанс за спасение. За командира на Зона 51 Майк Търкот залогът е по-голям отвсякога… защото тайната е погребана в блокираната памет на бившата му любима Лиза Дънкан.
Все още изтощен от извънземните войни, в които загиват повечето от хората му, Майк се хвърля в последния сблъсък — срещу извънземна армия, бореща се за пълна власт. Кодовете за изстрелването на ядрените ракети са в ръцете на извънземните и Земята е изправена пред ядрен холокост. Единствената разменна монета е корабът-майка. Когато започват да текат последните мигове, се разкрива поредната смайваща тайна. Залогът: нашият вид, нашето бъдеще, нашата Земя.
Търкот изведнъж осъзна каква мъка трябва да е изпитвала. Разбираше необходимостта от блокирането на информацията, за да не я издаде, но тя също бе изолирала спомените, които й бяха причинявали емоционална болка.
— Искам да знам… — започна той, но го прекъсна появилият се на прага Яков.
— Ще стигнем след по-малко от десет минути. Трябва да си облечеш скафандъра. — Руснакът настойчиво се взираше в Дънкан.
— Какво ще правиш? — попита тя.
— Имаме нужда от твоята помощ.
— Естествено.
Търкот пристъпи към нея.
— Не „естествено“. Ето плана ни. Веднъж завинаги да освободим планетата си от влиянието на аирлианците. Аз убих кълбото на Рояка и те освободих. Ако успеем да унищожим предавателя и да убием Артад, ще сме победили. В тази война вече загинаха много хора. Трябва да я прекратим. Не знам какви са тайните ти цели и не ме интересува. Ще направиш ли каквото ти кажа?
Дънкан кимна.
— Моята… нашата цел беше същата.
— Добре. Планът ни е следният.
НАСТОЯЩЕТО
20.
Военномедицинският център „Триплър“, Оаху, Хавай
Кели Рейнолдс отвори очи и веднага ги затвори — ярката слънчева светлина, нахлуваща през прозорците на стаята й, беше непоносима. Чу, че някой пуска щорите, и отново се опита да вдигне клепачи.
— Не бързай — прошепна женски глас. Кели отвори уста да каже нещо, ала от гърлото й се изтръгна само дрезгав хрип.
Някой пъхна в устата й лъжица счукан лед и Кели го остави да се стопи. Водата приятно се плъзна по гърлото й. Вече виждаше. Над нея се надвесваше медицинска сестра и й поднасяше втора лъжица лед. Кели леко кимна и сестрата я пъхна в устата й. Рейнолдс се наслади на студеното усещане. После отново се опита да проговори.
— Майк?
— Кой?
— Майк Търкот. Трябва да говоря с него.
— Онзи човек от новините ли имаш предвид? Онзи на борда на космическия кораб, който лети към Марс ли?
Кели немощно кимна.
— Трябва да говоря с него. Знам истината. Той също трябва да я научи.
— Каква истина? — попита Къмингс.
— Кои сме ние.
Марс
Ракетите бяха подредени по ръба на трюма с носовете напред. Кинкейд беше направил изчисленията, стоеше до Яков в контролната зала и внасяше някои промени в курса.
Търкот и половината десантници от Космическото командване бяха на борда на кораба на Дънкан, който все още се намираше в трюма. Бяха облечени в скафандри и оръжията им бяха готови. Оръжейникът набързо бе закърпил скафандъра на Търкот, колкото да го херметизира. Бяха свалили двете вани, за да направят място. Дънкан седеше на контролния пулт и въвеждаше курса.
— Готови за спиране — съобщи Яков по тактическия канал.
Дънкан се изправи.
— Какво правиш? — попита Търкот.
— Тук вече нямаш нужда от мен — отвърна тя. — Програмирах кораба — между другото, казва се „Финбар“, по името на един от водачите на въстанието срещу аирлианците на родната ми планета — да направи каквото искаш. Повече съм свикнала с кораба-майка.
— Планът не е такъв — възрази Търкот, когато Дънкан се запъти към изхода.
— Довери ми се. — Тя спря и го погледна. — Това е краят. Съжалявам, че постъпих така с теб, но се налагаше. Надявам се, че някой ден ще го разбереш. — Дънкан протегна ръка и докосна черния му шлем, сякаш пръстите й можеха да минат през него и да помилват лицето му. — Успех.
И слезе от кораба. Люкът се затвори и се херметизира.
— Нокътят е на екрана — съобщи Яков и гласът му сепна Търкот. — Бързо се приближава към нас.
— Действай — нареди майорът.
Дънкан влезе в главния коридор и затвори вратата. В същия момент се отвори външният люк на трюма. Корабът се издигна и излетя навън.
В контролната зала Яков проследи излитането му и натисна няколко бутона. Корабът-майка рязко намали скоростта и спря. Ракетите, които вече не бяха прикрепени към стойките си, по инерция продължиха напред, напуснаха трюма и се разгърнаха така, както бе предвидил Кинкейд.
Артад наблюдаваше тактическия дисплей в нокътя. Корабът-майка беше спрял и от него се бяха отделили десет обекта. Бе го напуснал и друг съд, който се спускаше към планетата.