Рейн-сан: Специални убийства
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Специални убийства». Краткое содержание книги:
— Не ти вярвам — казах, за да печеля време. — Какво ти дадоха, та да се решиш на такова нещо? Като гледам, и след трийсет и пет години си същата мижитурка на държавна служба, в същия евтин костюм.
Той ме изгледа със съжаление.
— Винаги си бил толкова ограничен, Джон! Така върви светът, а ти не можеш да го разбереш. Разменяш информация срещу информация, това е цялата игра. Имах човек, който ми даваше сведения за виетконгската армия и с тяхна помощ успяхме да нарушим доставките на Хо Ши Мин. А вие с вашите мисии, макар и да не причинявахте особена вреда, бяхте трън в окото на виетконгците. Правехте ги за посмешище и те бяха готови да платят много — под формата на информация, разбира се. Така че аз им пробутвах фъшкии, а те ми плащаха в злато.
Знаех, че казва истината. Нямаше какво да възразя.
— А, и още нещо, преди да наредя на тези хора да те изведат, да те застрелят в тила и да те хвърлят на дъното на залива — продължи той. — Знам всичко за Лудия Джейк. Аз уредих да пратят теб, за да се отърва от него.
Гърлото ми се сви. Не можех да изрека и дума. Чувствах се като изнасилен.
— Вярно, чист късмет си беше, че проблемът с неговата малка армия стигна до ушите ми. Но аз познавах човека, който можеше да свърши работата — неговия приятел от училище Джон Рейн. Никой друг не би могъл да се добере до него.
Това беше краят. Щях да умра. Обзе ме някакво свръхестествено спокойствие.
— После се постарах това да се разчуе. Трябваше да е тайна, но аз направих всичко възможно хората да научат. „Между нас да си остане“ — не ти ли харесва тази фраза? Със същия успех можеш да го публикуваш във вестниците. Страхотно е!
Не казах нищо.
— Какво, езика ли си глътна, Рейн? — Хилгър се изправи и се обърна към двамата мъже на вратата. — Не го убивайте тук, прекалено близо е до военноморската база. Военните може да го идентифицират по зъбите, а не искам някой да направи връзка между него и правителството на САЩ, тоест мен. Отведете го някъде другаде и му вижте сметката.
Единият от мъжете му отвори вратата и той си тръгна.
Чух отваряне и затваряне на врати, после шум от две потеглящи коли. Значи едната кола беше останала, но нямах представа дали отвън има още някой.
Някъде дълбоко в мен започна да се надига непреодолимото желание да се боря докрай, да не се предавам.
— От тия белезници ми отекоха ръцете — казах и бавно се изправих. — Не може ли да се направи нещо?
Единият се изсмя.
— Спокойно, след малко ще се погрижим нищо да не те притеснява.
— Болят ме ръцете! — почти изхленчих и разперих лакти, доколкото ми позволяваха белезниците.
Единият от мъжете направи гримаса на отвращение.
— Май кръвообращението ми се наруши! — продължих все така плачливо и размърдах рамене, докато усетих, че бомбата е точно над ръкава ми. Повдигнах лакти и раздвижих ръцете си, доколкото можах. Бомбата се плъзна надолу, но движението й беше затруднено. Трябваше дай помогна. Отпуснах ръце и започнах да се полюшвам на пръсти като човек, гонен от неотложна нужда.
— Трябва да пусна една вода — казах.
Те се спогледаха красноречиво — беше очевидно, че ме намират жалък.
С всяко полюшване гранатата слизаше надолу, сантиметър по сантиметър. Когато стигна до лакътя, тя плавно се плъзна право в подложената ми длан.
Гранатата имаше петсекунден таймер. Ако я хвърлех прекалено рано, двамата можеха да избягат, а ако се забавех, можеше да ми откъсне ръката. Вярно, исках да се освободя от белезниците, но не по този начин.
Дръпнах халкичката и започнах да броя.
Едно…
Единият от мъжете бръкна под сакото си. Две…
— Чакайте, чакайте малко! — гърлото ми беше пресъхнало.
Три…
Те отново се спогледаха с отвращение. Четях мислите им. „Това ли е опасният тип, за когото ни предупредиха?“ Четири…
Зажумях и се завъртях с гръб към тях. Хвърлих, или по-скоро тласнах гранатата към вратата и я чух как изтрополи на пода. Последвалият взрив ме разтърси така, че дъхът ми секна, и ме захвърли на земята.
Претърколих се на една страна, после на другата, като трескаво се опитвах да си поема дъх. Имах чувството, че се движа под вода. Ушите ми бучаха.
Хората на Хилгър също се търкаляха по пода, не само оглушени, но и заслепени, и стискаха главите си с две ръце. След едно конвулсивно, болезнено вдишване успях да се изправя на колене, но не можах да се задържа и се повалих на една страна.