Спектакълът на Злото
- Автор: Диль Уильям
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Спектакълът на Злото». Краткое содержание книги:
- Възразявам — обади се Венъбъл. — Това е ваше заключение.
- Не е мое заключение — спокойно отвърна Парвър. — Тя призна, че е чула слуховете...
- Не е признавала нищо!
Парвър се обърна към Едит Стодард.
- Чували сте тези слухове, нали?
- Можеш да не отговаряш на този въпрос — каза Венъбъл.
- Аз... аз... — поколеба се Стодард.
- Добре — меко каза Парвър. — Продължаваме. Казахте, че сте се опитвали да превъзмогнете болката?
Стодард се размърда нервно и облиза устни.
- Ами, разбирате ли, опитвах се да... нали знаете, плащам на домашна помощница да се грижи за Чарли, а дъщеря ми е в университета и живее там и аз... не знам колко време прекарах там. Идваха някои от колегите и ми казваха колко съжаляват. Накрая просто не можех повече и се върнах вътре, качих се в стаята си и започнах да събирам нещата си в една кутия. Една от жените седеше там, мистър Делъни й бе наредил да седи край мен, докато събирам нещата си... за да не открадна нещо, предполагам. Всъщност не държах много лични вещи в бюрото си.
- Държахте ли лични вещи в онова чекмедже, което обикновено заключвахте?
- Не, там държах дискети от компютъра и някои секретни документи на мистър Делъни.
- Но го проверихте, нали?
- Да.
- Револверът вътре ли беше?
- Ами аз...
- Вече говорихме за това — каза Венъбъл. — Тя обясни, че не си спомня къде...
- Разбирам. Но е събирала личните си вещи, проверила е в това чекмедже и ако револверът е бил вътре, тя е щяла да го вземе, защото той е лична вещ. Не е ли така, мисис Стодард?
- Тя казва, че не си спомня!
- Не може ли сама да отговори на въпроса, моля? Мисис Стодард, взехте ли каквото и да е от това чекмедже?
- Не си спомня — натърти Венъбъл.
- Добре тогава, какво взехте от бюрото?
- Грим. Една писалка "Монблан", която ми беше коледен подарък. И още... снимки на семейството ми. Речник. Не мога да...
Стодард безпомощно погледна Венъбъл и поклати глава. Ръцете й трепереха. Венъбъл разбра, че клиентката й е на път да загуби самообладание.
- Не можем ли просто да продължим, Шана? — каза тя. — Това, което е прибрала от бюрото, наистина няма кой знае какво значение. Очевидно е била разстроена...
Парвър изключи касетофончето.
- Искате ли почивка? — попита тя.
- Искам да свършим с всичко това — прошепна Едит Стодард.
Парвър отново натисна бутона за запис.
- Излязох от офиса рано. Около обяд. Известно време карах наоколо. Стигнах до Грант Парк и седнах за малко край фонтана.
- За фонтана Грейт Лейкс ли става дума?
- Бъкингам.
- Значи седнахте край фонтана Бъкингам да обмислите нещата?
- Опитах се. Всъщност просто си седях и гледах езерото.
- Къде паркирахте?
- На паркинга до Института по изкуствата.
- Възможно ли е някой да е разбил колата ви, докато сте били край фонтана?
- Никой не е разбивал колата ми. Беше заключена.
- Колко дълго стояхте в парка?
- Не знам. След известно време ми стана студено и си тръгнах. Един час, може би.
- После какво?
- Отидох до един магазин и купих на Ейнджъл чанта.
- Ейнджъл? Така ли наричате дъщеря си?
Тя кимна.
- Купих й една от онези платнени раници, за да носи учебниците си. Спомних си, че ми се беше оплакала от старата и казваше, че има нужда от нова, така че когато влязох в магазина, за да се стопля, се сетих и й купих една. Дванайсет долара.
- Раницата струваше дванайсет долара?
- Аха. И към четири часа влязох в лабораторията на Елис Стрийт — Ейнджъл всеки четвъртък има занятия там — и я изчаках. После двете отидохме в заведението от другата страна на улицата, пихме кафе, аз й дадох раницата и после... й казах какво се беше случило и тя... тя много се разстрои...
Гласът на Стодард потрепна и тя сведе поглед към скута си. Парвър отново изключи касетофончето, бръкна в претъпканата си чанта, извади пакетче хартиени кърпички и ги подаде на Стодард.
- Благодаря.
- Тя избърса очите си, издуха носа си, после се изправи в стола и кимна. Парвър натисна бутона за запис.
- Разбирате ли, тя получава стипендия, но това не е достатъчно, за да... Учи се доста добре и я чака добро бъдеще... и когато й казах това, се ядоса и... и си тръгнахме, а аз я откарах до вкъщи. Тя плака през цялото време. Беше много разстроена. Не искаше да вижда никой от приятелите си. Затова й предложих да прекара нощта у дома.
- Има ли си собствена стая?
- Да. Не казах на Чарли същия ден, защото не се чувстваше много добре и... о, какъв смисъл имаше? Защо да го мъча допълнително? Домашната помощница вече го беше нахранила. Ние не бяхме гладни. Той вече бе задрямал, така че закарах Алис до автобусната спирка. Беше към пет и половина...
- Алис домашната помощница ли е?