Кресчендо

— На алеята ви има кола — каза тя.

— Чия е? Прилича ми на ленд крузър.

— Майка ти не кара такова чудо.

— Да не е някой детектив? — Малко вероятно беше детектив да кара джип за шейсет хиляди долара, но толкова бях свикнала детективи да идват вкъщи, че това беше първото, което ми хрумна.

— Да се приближим.

Бяхме стигнали почти до алеята, когато входната врата се отвори и отвътре долетяха гласове. Майка ми… и един по-плътен глас. Мъжки глас.

Ви ме дръпна отстрани на къщата.

Наблюдавахме как Ханк Милар се качва в крузъра и потегля.

— Шантава работа — отбеляза Ви. — Винаги подозирам мръсна игра, но майка ти е най-праволинейният човек, когото познавам. Обзалагам се, че се е опитвал да й продаде кола.

— И е дошъл чак дотук?

— Ами да, скъпа. Търговците на коли нямат мярка.

— Тя вече си има кола.

— Форд. Това е най-големият враг на тойотата. Бащата на Марси ще се успокои само когато целият град кара тойота…

Отскубнах се от спомена. Ами ако той всъщност не й беше продавал кола? Ами ако те — преглътнах неволно — всъщност са имали връзка?

Къде да отида сега? У дома? Вече не усещах къщата като свой дом. Там вече не се чувствах в безопасност, а като в кутия, пълна с лъжи. Родителите ми бяха разказвали история за любов, задружност и сплотено семейство. Само че ако Марси казваше истината — както се опасявах, — семейството ми е било пълна измислица. Огромна лъжа, за която изобщо не подозирах. Не трябваше ли да има предупредителни признаци? Не трябваше ли да ме осени прозрението, че тайно съм подозирала всичко още от самото начало, но съм предпочела отричането пред болезнената истина? Това беше наказанието ми, задето се доверявах на другите. Това беше наказанието ми, задето търсех доброто в хората. Колкото и да ненавиждах Пач в момента, завиждах на хладната дистанцираност, която го отделяше от всички останали. Той подозираше най-лошото у хората и колкото и ниско да паднеха, той вече го беше предвидил. Беше закоравял и здраво стъпил на земята, но хората го уважаваха заради това.

Него уважаваха, а мен ме лъжеха.

Станах от пейката и набрах номера на мобилния на мама. Не знаех какво ще й кажа, когато вдигне, оставих да ме направляват гневът и обидата от предателството. Докато телефонът й звънеше, по бузите ми се стичаха парещи сълзи. Ядосано ги изтрих. Брадичката ми трепереше и всеки мускул на тялото ми беше стегнат. В съзнанието ми изникваха яростни и ненавистни думи. Представях си как й крещя всичките тези думи, как я прекъсвам всеки път, когато понечи да се защити с още лъжи. А ако се разплачеше… нямаше да ми домъчнее. Тя заслужаваше да изпита пълната тежест на болката заради избора, който беше направила. Включи се гласовата й поща и аз едва се сдържах да не запокитя телефона си мрака.

След това звъннах на Ви.

— Здрасти, скъпа. Нещо важно ли е? Аз съм с Риксън…