Невинна кръв

„Колко прави са били...“

Гледаше спокойните сини води и си представи как това спокойно място е бълвало огън, роден от лавата, изхвърляна към небето, изгаряща земята, убиваща всичко, което пълзи, ходи или лети. Сега то бе тиха долина, истински рай за птици, риби, елени и зайци. Околните борове и храсти гъмжаха от нов живот.

Той бе научил този урок.

Че понякога има нужда от огън, който да пречисти, да предложи дълъг покой.

Това беше надеждата на Леополд — да донесе спасение на света чрез огъня на Армагедон.

Загледа се през езерото и благодари на Бог, че е спасил живота на онези от влака. Беше се обадил на Дамнатус, след като видя собствения си ковчег в Кастел Гандолфо, и бе научил, че останалите са оцелели и че Дамнатус се е договорил с руския монах да им направят засада в Стокхолм.

Твърдо решен да направи онова, което трябва, той обърна гръб на езерото и тръгна по червената вулканична почва към Грота ди Кокчейо. Това бе стар римски тунел с дължина един километър, прокопан преди раждането на Христос и свързващ езерото с руините на древната Куме от другата страна на кратера. Повреден по време на Втората световна война, тунелът беше затворен за посетители и бе чудесно място за криене на тайни.

Леополд стигна входа - свод от тъмен камък, затворен с желязна порта.

Не беше нужно да напряга всичките си сили, за да счупи катинара и да се промъкне вътре. Нататък му се наложи да пълзи през изпопадали камъни, за да стигне до самия тунел. А тогава се затича в мрака, без да си прави труда да крие свръхестествената си скорост. Никой нямаше да го види тук.

Забави крачка, когато стигна другия край, който се отваряше към руините, и излезе на прохладния ветрец. Над главата му, кацнал на ръба на долината, се издигаше храм на Аполон, древен комплекс от пречупени колони, каменни амфитеатри и разпадащи се основи на отдавна изчезнали сгради. Те не бяха целта му. От входа на тунела зави надясно и се вмъкна в друг тунел. Тук проходът беше изсечен в жълта скала и имаше трапецовидна форма, тясна долу и с разширяващи се нагоре стени.

Това бе входът към пещерата на сибилата от Куме, неподвластната на времето пророчица, спомената от Вергилий, чието изображение можеше да се види в Сикстинската капела като един от петимата пророци, предсказали раждането на Христос.

Леополд беше инструктиран съвсем точно какво трябва прави. Междувременно Дамнатус трябваше да си е осигурил Първия ангел. Леополд трябваше да направи същото с друг. По студената му кожа пробягаха тръпки и той едва не се дръпна назад.

„Как смея да се нахвърлям срещу подобно създание?“

Представи си езерото Аверно, където покоят и красотата бяха родени от огън и жупел. Не биваше да се огъва, когато целта им бе толкова близо.

Проходът продължи стотина метра в дълбините под кратера. Според Вергилий пътят до сибилата бил стократен, което бе намек за лабиринта, скрит под руините. Туристите виждаха само мъничка част от истинското леговище на пророчицата.