Наричайте ме Скарлет
- Автор: Панколь Катрин
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-188-5
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Наричайте ме Скарлет». Краткое содержание книги:
— Не, не, чакай, обичаят изобщо не е такъв, а и някой може да ни изненада — възпротиви се Жюлиет.
— Я стой да те погледна, криеш нещо от мен, нали?
— Не, нищо подобно, какво да крия — отрече тя, придърпвайки полата си.
„Как да го баламосам?“, продължаваше да си мисли, докато се качваше по стълбите.
Луи подсвирна от възторг при вида на стаята. Тръшна се на леглото няколко пъти и даде много добра оценка за матрака.
Жюлиет стоеше права като бастун, без да знае къде да гледа и какво да измъдри.
— Нямаш желание, чувствам го, надушвам го… Какво е станало? Да не си влюбена в друг?
Жюлиет поклати отрицателно глава.
— Какво има тогава?
— Толкова време те нямаше и…
— Спала си с някой друг?
— Да.
— И той те изчука по-добре от мен, така ли?
При Луи просто нямаше място за романтика. Извисените духом и фините обноски не бяха по неговата част.
— Не.
— Често ли го правихте?
— Един път.
— Бъкел не разбирам. Не си влюбена, преспала си един-единствен път с някого и сега не искаш с пръст да те пипна… Извинявай, но бъкел не разбирам. Ще взема да си вдигна чукалата, щото ненавиждам подобни ситуации.
Той скочи от леглото, грабна си якето и го облече. Беше бесен. Дръпна нервно ципа, мърморейки неразбираеми ругатни в тридневната си брада. Жюлиет се молеше на ципа и на света Схоластика да й пошушнат как да се измъкне от батака. Той наистина щеше да си тръгне… сто процента. Понеже и двамата останаха глухи на молбите й, Луи застана пред нея сърдит, с ръце в джобовете.
Хвърли й последен, преливащ от раздразнение поглед, отвори вратата и заслиза по стълбите.
— Луи, не си отивай — извика тя, наведена над парапета, но той не спря.
Не искаше и да чуе. Тя се втурна след него, задмина го, запъхтяна, застана пред входната врата и с последни сили занарежда:
— Преспах с един и сега се страхувам да не съм прихванала нещо…
— А, най-после! И не искаш аз да го гепя. Много мило от твоя страна, страхотно съвестна постъпка.
Той я избута от вратата и излезе. Тя го последва по петите.
— Къде отиваш?
— Да си намеря мацка, която да няма микроби.
— Луи, почакай, моля те.
— Правя каквото ми харесва, а подобни изцепки като твоята не са ми по вкуса. Ама никак.
— Излиза, че е трябвало да си затварям устата.
— Нищо не е трябвало. Това си е твой проблем.
Той вървеше с широки крачки, а Жюлиет ситнеше до него, стараейки се да не изостава. Докосна го, за да го накара да спре. Беше без капчица сила. Той грубо отблъсна ръката й.
— Писна ми — извика тя. — Отвратителен гадняр, ето какво си ти! Мразя те! Махай се, върви по дяволите с муцуната си на костенурка и сплесканата си брадичка!
Той крачеше, без да се обръща, и скоро силуетът му потъна в нощта. Още един мъж, който се измъкна и я обрича на страдания. Мъж, който бяга, оставяйки я на произвола на съдбата…
Тя пое обратно към къщи и когато стигна до затворената врата, се сети, че си беше забравила ключовете вътре.
Глава 2
Тревогите на Жюлиет се оказаха напразни. Жан-Франсоа Пенсон действително беше жиголо, но печен жиголо, който си разбираше от работата. Репутацията и жизненият му стандарт зависеха от доброто му здраве и той редовно ходеше на преглед — златното правило на съвършения жиголо.
Имаше и други правила: никога безплатна любов и най-важното, никакви чувства. В противен случай, край на бачкането, сбогом на лесния живот, на влоговете, скътани в швейцарски и канадски банки, край на луксозните автомобили, ризите „Шарве“ и блейзърите „Черути“. Жиголата, които се влюбваха, живееха за кратко с избраницата на сърцето им, след което на бърза ръка се връщаха към предишното си занимание. Или пък като наближеха четирийсетте, се оттегляха от занаята и сключваха изгоден брак.
Жан-Франсоа пристигна в Париж двайсетгодишен, воден от желанието да стане автомобилен състезател. Живееше икономично, ходеше на уроци, човъркаше разни автомобили, дори участва в някой и друг пробег. Родителите му изпращаха нищожна, направо смешна месечна издръжка, колкото да не умре от глад. Тайно се надяваха, че ще се откаже и ще се върне в Питивие да наследи бащината нотариална кантора. Жан-Франсоа удържа на натиска.