Небесни псета

— Какво е това? — попита ме тя.

Звучеше притеснено. Празният, тънещ в мрак снимачен павилион наистина си беше страшничък. Вероятно заради свръхестествената тишина, в която тънеше. Въпреки че е в сърцето на Кълвър Сити, киностудията е доста отдалечена от улицата и вездесъщият тътен на уличното движение се чуваше като шепот в далечината.

В началото не видях нищо, после малко по малко различих сянка, спотаила се в ъгъла до павилиона, където имаше снимки. Не се помръдваше, но бе твърде голяма, за да я хвърля човек. Сигурно беше манекен или стойка. После обаче, когато навлязохме по-навътре в двора, забелязах, че сянката се движи. Обърна се — зад нея се влачеше дълга опашка, която в един миг изплющя като камшик. Изведнъж в съзнанието ми проблесна онова, което бях видял във Васкес Рокс — „чудовището“, изтеглило направо пред очите ми червата на Шери от разпорения й корем. Застинах като попарен, пресегнах се и спрях и Роза. Съществото отново се обърна и ни загледа — очите му сякаш светеха в мрака. Тази работа не ми харесваше, ама никак!

От тъмнината страшилището излезе в по-ярката, но пак мъждива светлина в двора. Чух как Роза ахва, смаяна от размерите и формите му. Съществото приличаше на влечуго, беше високо доста над два метра, с люспеста сребриста кожа, влажна и слузеста. Имаше къси ръце с множество пръсти с дълги, сякаш стоманени нокти. Пристъпваше тромаво, не изглеждаше никак бързо, но очите му сякаш светеха като нажежени въглени в нощта.

Светещи очи ли?

Но напрежението ми се изпари още преди съществото да е отворило уста.

— Здравейте — извика страшилището, — намира ли ви се огънче?

Беше, разбира се, актьор в съвършено изпипан костюм. Какво друго можеше да бъде в киноцентъра? Когато се приближи, видях процеп върху врата на чудовището, откъдето се показваха истинските очи на човека вътре. Изглеждаше не по-малко потен от страшилището.

— Забравил съм си запалката на снимачната площадка — рече мъжът и посочи с опашка павилиона. — Но не мога да се върна, докато не приключат със снимките.

— Съжалявам, не пуша — отвърнах аз.

Роза също поклати глава — още се възхищаваше на костюма.

— Така сигурно е по-добре — рече съществото. — Запаля ли цигара и имам чувството, че цялата тази гума по мен ще хвръкне във въздуха и ще отнесе и мен.

Човекът закрета към вратата на павилиона в мрака. Аз погледнах Роза, тя погледна мен. Избухнахме едновременно в смях. Роза се запревива и трябваше да приклекне, докато се поуспокои. Подадох й ръка, за да й помогна да се изправи.

— Шоубизнес, какво да се прави! — отбелязах аз, докато Роза бършеше сълзите по очите си. — Хайде, ела да потърсим Изкормвача.