Небесни псета

— Докторска степен не се защитава, а се изтърпява. И всъщност не е свързана чак толкова с умствените способности, както си мислят повечето хора. А по-скоро с упоритостта. Ако се навърташ достатъчно дълго в университета и на научния ръководител му втръсне да гледа тъпата ти физиономия и да ти чете глупостите, ти присъжда докторска степен колкото да се отърве от теб.

— Както го описваш, прилича много на „Оскар“-ите — отбелязах аз.

И двамата се засмяхме.

— Сигурно си е било страхотно да прекараш детството си в Холивуд — каза Роза, като натърти задъхано на „страхотно“ и ме прикова с Онзи Поглед.

Онзи Поглед е познат на всички що-годе известни актьори! Той съчетава завист с благоговение, подправени с щипка презрение — защото в края на краищата си от „шоубизнеса“ — и се появява върху лицата на всички простосмъртни, които си представят Индустрията такава, каквато тя твърди, че е, а не такава, каквато е. Онзи Поглед е плод на седемдесет години приказки и таблоидни небивалици — още от Арбъкъл Дебеланкото — за щурия живот вътре във „фабриката за мечти“. Истината не е важна, тя не може да бъде втълпена на хората отвън. Точно както при множеството, отказващо да повярва, че във франкмасоните няма нищо сатанинско и те не са нищо повече от досадни дъртаци, които се разхождат със странни шапки и се ръкуват по много смешен начин, цял легион са убедените, че животът в Холивуд е безкраен низ от минети, кабриолети и скъпа-прескъпа дрога.

А кой съм аз, за да разсейвам мъглата?

— Понякога наистина си беше страхотно — казах.

Невинаги ми се мисли за едно време. Мисля за него непрекъснато, но невинаги ми е приятно.

— Така ли? — рече Роза.

С Онзи Глас.

Облегнах се и за миг се замислих. Спомените ме връхлетяха като специалитет на „Самиздат“ и аз си дадох сметка, че някои от дните по онова време наистина са били безкраен низ от минети, кабриолети и кокаин. Сигурно съм се усмихнал.

— Какво? — попита Роза.

— Живеехме някакъв сюрреалистичен живот — обясних й. — В смисъл че в много отношения мечтите ти се превръщаха в реалност. Но има неща, които трябва да си останат мечта. И не е хубаво, когато тя се сбъдне и я изживяваш… В един момент изтъпяваш — всичко се обезсмисля. Ако зависеше от мен, днес предпочитам да съм си бил зубър и да съм защитил докторска степен. Или поне да съм имал възможност да следвам.

— Я не се занасяй!

— Не твърдя, че съм го предпочитал навремето. Забавлявах се до припадък. Говоря ти за сега. Именно сега имам предимството да преценявам трезво докъде съм стигнал. Нали това ме попита — как съм стигнал дотук?

— Да, да — потвърди Роза.

Онзи Глас вече беше история.

— Най-важното е това: в някои отношения не знам дали детството — или ранната ми младост — са чак толкова различни от детството и младостта на някои от твоите момичета. — Роза вдигна рязко глава. Виждах как — аха! — и ще ме укори. — Чакай, чакай, чакай! Далеч съм от мисълта да се изкарвам жертва. Прекалено елементарно е. Но това не значи, че не са ме използвали.