Небесни псета
- Автор: Рассел Джей
- Серия: Марти Бърнс #1
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Емилия Л. Масларова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Небесни псета». Краткое содержание книги:
Злото — чисто и стародавно като първородния грях — спи в мрака. И чака. И ето, над окъпания в слънце Лос Анджелис се е спуснала тъма. Изчезнало момиче, мъртъв клиент, низ от жестоки убийства.
В дъното на всичко това са се спотаили бесовете, които дебнат. Този път обаче се намесва и Марти Бърнс, който отново ще се прочуе.
— Опасявам се, че се налага да го поотложим. Но защо не си се вслушала в съвета му?
— А?
— Да стоиш по-надалеч от мен?
Роза сви рамене и за пръв път, откакто бе дошла, върху лицето й се появи нещо като усмивка.
— Не знам. Мисля, че ти вярвам. Но това е налудничаво.
— Повече от налудничаво — съгласих се аз. Тя почти прихна. — Не са намерили наркотика — рекох, колкото и неприятно да ми беше да сменя темата.
Лицето й пак стана сериозно.
— Не — потвърди Роза. — И аз не смятам, че са го намерили. Никой не е казвал нищо. Куфарът явно е изгорял. От приюта наистина не е останала тухла върху тухла.
— Слава богу!
Не прозвуча добре, но Роза разбра какво имам предвид. Точно тогава стомахът й изкъркори шумно. Тя се изчерви като рак, а аз криво-ляво потиснах смеха.
— Гладна ли си? — попитах я.
— Не. Искам да кажа, мислех, че не съм. Но може би наистина съм гладна.
— Я да идем да хапнем. Да се подкрепим малко преди срещата с Рипън.
Роза се сепна.
— Казах ти вече, ще дойда с теб.
— Е, хайде, от мен да мине! Щом сме се хванали на хорото…
Впоследствие това решение се оказа чудовищна грешка.
След обяда в „Самиздат“ исках да хапна на вечеря някаква истинска храна. Тъй като срещата с Рипън беше в Кълвър Сити, отидохме с колата в една бира скара край морето, скътана в ъгъла на поредния от вездесъщите търговски центрове. Заведението — собственост на едно семейство, беше малко и предлагаше най-хубавите пържоли и печено пиле, както и — освен скарата, най-вкусните сладки картофи, които се топяха в устата досущ желирани ябълки. И никак не беше скъпо, като знаем в какъв квартал се намираше. Поръчах си ребра, а Роза предпочете печено пиле със златиста коричка. Ресторантът не е лицензиран, но това се компенсираше от огромните кани домашна лимонада, от които можеш да пиеш на корем. А нима съществува по-добър начин да угасиш киселините от лютивия сос?
Не споменах нищо пред Роза за картофите, докато келнерката не остави чинията върху масата и тя не гребна предпазливо с вилицата. Исках да погледам лицето й, когато неописуемо вкусните картофи докоснеха езика й. Тя, разбира се, грейна като дете, усетило вкуса на шоколада. Пак гребна с вилицата и задъвка блажено, сякаш изживява оргазъм — макар че, защо да си кривя душата, тук малко се поизхвърлям.
— Да си оближеш пръстите! — възкликна Роза.
Сервитьорката, която чакаше малко по-встрани да види реакцията й, рече:
— Точно така!
После ми намигна и забърза към съседната маса.
Хранехме се в относително мълчание, само от време на време разменяхме мнения колко вкусна е храната, инак всеки бе погълнат от мислите си. Продължихме разговора чак когато келнерката раздига чиниите и донесе десерта и кафето (прасковен сладкиш за Роза, орехова паста за мен).
— Та как стигна дотук, Марти? — попита Роза кафето си.
— След Четиристотин и пета улица завих по магистрала Марина, после свърнах наляво към Минданао, после…
— Друго имах предвид.
— Знам какво си имала предвид — рекох й.
— Извинявай — каза Роза и видимо се стегна.
Намеренията ми бяха други.
— А ти как стигна до „Нощен приют“? — попитах я. — Нещо не ми се вярва, когато си била малко красиво момиченце, да си мечтаела щом пораснеш да държиш приют за проститутки.
— Не — подсмихна се тя. — Не съм мечтала за това. Но не съм била и красиво момиченце.
— Я не ме баламосвай!
— Наистина! Бях ужасно кльощава. Само колене и лакти. Разцъфнах късно.
— Печели онзи, който знае да чака — отбелязах аз.
— Мечтаех си да стана балерина. Естествено. Като всяко друго момиченце в Щатите. И може би в Канада. А сигурно и в Узбекистан и Горна Волта. Навсякъде — натърти Роза и се засмя. — Но бях толкова загубена, че дори не набирах смелост да споделя с някого. Помня, веднъж мама попита дали съм искала да ме запише на балет в местната школа. Умирах си от срам от начина, по който изглеждам и се движа, и й казах, че не искам, затова тя ме записа в школата по керамика. Най-добрата ми приятелка се записа балет и всяка седмица ми разказваше как е било. Ходех в библиотеката и четях като луда за известните балерини, а веднъж се промъкнах до гимнастическия салон и през един отворен прозорец погледах момичетата от балетната школа. После хукнах към къщи, плаках дълго и си мечтаех, че и аз някой ден ще бъда там. И ще танцувам по прогнилия стар под на школата. И през ум не ми е минавало да си мечтая да стана истинска балерина. Тъжно, нали?